— Не. Но… — Еди замълча и намръщено загледа омарите, които пълзяха, търсейки храна.
— Но какво?
— Не съм психоаналитик и не зная…
— Какво е „психоаналитик“?
Младежът посочи към челото си.
— Доктор, който оправя нашите мозъци. Тези лекари се наричат психиатри.
Роланд кимна. Изразът „оправя мозъци“ му се струваше особено подходящ за Господарката, чието съзнание определено се нуждаеше от „поправка“.
— Според мен шизофрениците почти винаги осъзнават, че нещо не е наред с тях — продължи младежът. — Може би причината са белите петна в съзнанието им. Възможно е да греша, но съм убеден, че в шизофреника живеят двама души, уверени, че страдат от временна загуба на паметта. Всъщност белите петна се получават, когато съзнанието се контролира от другата личност. Тя… тя твърди, че си спомня всичко. Убедена е, че го помни.
— Но нали ти е казала, че не вярва в онова, което и се е случило?
— Така е, но засега го забрави. Опитвам се да ти обясня, че независимо какво вярва Одета, тя си спомня, че докато е седяла по халат пред телевизора в дневната си и е гледала новините, внезапно се е озовала тук… сякаш е била пренесена като по магия. Изобщо няма представа, че „другата“ е поела контрола в промеждутъка между нощта на бунта в Оксфорд и деня, през който ти я похити от „Мейси“. Възможно е това да се е случило на следващия ден, дори след няколко седмици. Спомням си, че беше още зима, защото повечето клиенти носеха палта…
Роланд доволно кимна.
Сетивата на младежа започваха да се изострят. Не беше забелязал ботушите, шаловете и ръкавиците, стърчащи от джобовете на палтата, но като начало не беше лошо.
— … но иначе е невъзможно да се разбере колко време Одета е била под контрола на „другата“, тъй като сама не знае. Мисля, че никога досега не е попадала в подобна ситуация и историята за това как са я ударили по главата и помага да защити не само себе си, но и „втората жена“.
Стрелецът отново кимна.
— Ами пръстените? Като ги видя, наистина беше потресена. Напразно се опитваше да прикрие ужаса и изумлението си.
— Ако тези жени не знаят, че „съжителстват“ в едно и също тяло — попита Роланд, — ако дори не подозират, че има нещо нередно, ако всяка има спомени отчасти реални, отчасти измислени така, че да запълват времето, през което съзнанието е подчинено на другата личност, как трябва да постъпим с нея? Как е възможно да живеем с нея?
Еди сви рамене.
— Не питай мен. Проблемът е твой. Нали твърдиш, че ти е необходима? По дяволите, дори рискува живота си, за да я доведеш тук. — Еди си спомни как бе допрял ножа до гърлото му и неволно се усмихна, въпреки че изобщо не му беше до смях.
Двамата замълчаха. Одета още спеше спокойно. Точно когато Стрелецът се готвеше още веднъж да предупреди младежа да бъде нащрек и да обяви (на висок глас, за да го чуе Господарката, ако само се преструваше на заспала), че ще си легне, Еди каза нещо, което сякаш освети съзнанието на Роланд като внезапно проблеснала мълния; нещо, което му позволи да узнае поне част от онова, което беше длъжен да разбере.
Жената се беше променила в последния миг.
Беше се променила в мига, в който преминаха през вратата.
И той беше видял… някакво същество…
— Ще ти призная нещо — наруши мълчанието Еди, който разравяше жарта с откъснатата щипка от омара, с който бяха вечеряли. — Когато я преведе през вратата, се изплаших, че самият аз съм станал шизофреник.
— Защо?
Младежът се замисли, сетне сви рамене. Трудно му беше да обясни какво бе почувствал, освен това беше много уморен.
— Няма значение.
— Защо? — настойчиво повтори Роланд.
Еди го погледна и разбра, че настойчивостта му не е продиктувана от празно любопитство. Замисли се за миг, сетне заговори:
— Трудно ми е да го обясня, приятел. Знаеш ли, като гледам през вратата, ми се струва, че откачам. Когато някой се движи в отвъдния свят, имаш усещането, че се движиш с него, нали?
Стрелецът кимна.
— Гледах през вратата като че бях кинозрител — не ме питай какво е това, в момента няма значение — чак до края. В мига, когато ти пренесе Одета от тази страна, внезапно видях самия себе си. Все едно, че… — Той напразно търсеше подходящи думи. — Не зная. Все едно, че се взирах в огледало, но не съвсем, защото… защото сякаш виждах друг човек. Имах чувството, че съм обърнат наопаки… като че едновременно се намирах на две места. Да му се не види, не мога да ти опиша какво усетих!