Роланд се почувства така, сякаш го беше ударил гръм. И той беше усетил същото, докато преминаваха през вратата; същото се беше случило с нея, не, не само с нея, с тях; за миг Дета и Одета бяха вперили погледи една в друга, но не както човек вижда изображението си в огледало, а като две различни жени; за секунда огледалото се беше превърнало в прозрачно стъкло, Одета бе зърнала Дета, при което и двете се бяха ужасили.
„Всяка от тях вече знае истината — мрачно си помисли той. — Възможно е преди да не са я осъзнавали, но сега всичко им е ясно. Навярно ще се опитат да я скрият от себе си, но в онзи миг са я разбрали и никога няма да я забравят.“
— Роланд… — прекъсна размишленията му младежът.
— Какво?
— Само исках да проверя дали не спиш с отворени очи. Преди минута изглеждаше така, сякаш изобщо не си тук.
— Дори да е така, вече се върнах — промълви Стрелецът. — Ще си легна, дано да заспя. Помни какво ти казах — бъди нащрек.
— Ще бъда на поста си — обеща младежът, ала Роланд знаеше, че независимо от болестта си, тази нощ той трябваше да бъде на пост. Събуждането на Одета и всичко останало се случи след това.
7
След бурните събития Еди и Дета Уокър отново потънаха в сън (всъщност тя не заспа, а по-скоро изпадна в безсъзнание от изтощението си и се наклони на една страна, изпъвайки кожения ремък, с който беше привързана към количката). Само Стрелецът остана буден.
„Трябва да накарам тези двамата да се сражават един срещу друг — помисли си той; нямаше нужда от обясненията на психоаналитиците, за които говореше Еди, за да разбере, че това сражение може да завърши със смъртта на един от противниците. — Ако доброто, олицетворявано от Одета, спечели, може би приключението ще завърши благополучно. Ала победи ли злата Дета, всичко ще бъде загубено.“
И все пак нещо му подсказваше, че изходът не е в убийството, а в сливането на двете личности. Беше преценил, че издръжливостта на Дета Уокър ще му бъде от полза… по-точно ще бъде от полза за всички; тя му беше необходима, но непрекъснато трябваше да я държи под око. Предстоеше му дълъг и труден път. Дета мислеше, че двамата с Еди са някакви чудовища, които наричаше „бели педерасти“. Това беше само опасна самозаблуда, но по пътя щяха да се сблъскат с истински чудовища — омарите не бяха първите, нито последните. Жената, готова да се бори до последен дъх, в чието съзнание беше проникнал и която отново се беше появила тази нощ, щеше да се окаже много полезна в битката с подобни чудовища, особено, ако в нея успееше да надделее вродената доброта на Одета Холмс. Беше му особено необходима сега, когато омарите го бяха осакатили, когато куршумите му привършваха и треската заплашваше отново да го повали.
„Но всичко това предстои. Ако успея да накарам всекиго от тях да признае съществуването на другия, това непременно ще доведе до противопоставяне. Но как да го постигна?“
Не мигна през цялата нощ (която му се стори безкрайна), размишлявайки върху проблема. Призори, когато усети, че изгаря от високата температура, още не беше открил как да го разреши.
8
Еди се събуди малко преди зазоряване, видя, че Стрелецът, наметнат с одеяло, седи край тлеещата жарава и побърза да се настани до него.
— Как си? — попита го шепнешком.
Господарката още спеше, завързана към инвалидната количка; от време на време потръпваше, промърморваше нещо неразбираемо и надаваше стон.
— Добре съм.
Младежът недоверчиво го изгледа.
— Имаш кофти вид.
— Благодаря ти — сухо отговори Роланд.
— Целият трепериш.
— Ще ми мине.
Дамата се размърда и отново застена — една дума прозвуча почти разбираемо. Жената сякаш изрече „Оксфорд“.
— Сърцето ми се къса, като я гледам вързана — промълви младежът. — Все едно, че е впрегатно животно.
— Скоро ще се събуди. Може би тогава ще я развържем.
Двамата намекваха, но не посмяха да изразят гласно надеждата си, че щом Господарката отвори очи, ще видят спокойния, макар и леко озадачен поглед на Одета Холмс.
След петнайсет минути, когато първите слънчеви лъчи озариха хълмовете, жената наистина отвори очи, ала в тях проблясваше неистовата злоба на Дета Уокър.