— Колко пъти ме изнасилихте, докато бях превъртяла? — попита се тя. — Между краката ми пари — сигурно сте вкарали там гадните си бели маркучи.
Роланд въздъхна и промълви:
— Време е да тръгваме. — Изправи се и лицето му се изкриви от болката.
— Никъде няма да ходя с вас, бели боклуци! — сопна се чернокожата.
— Ще дойдеш и още как — обади се Еди. — Много съжалявам, скъпа моя.
— Къде ще ме водите?
— Ами… — замислено изрече младежът, — с онова, което открихме до първата врата, направо се минахме, „находката“ зад врата 2 беше още по-скапана, а сега, вместо да се откажем, както биха постъпили нормалните хора, ще продължим напред, за да проверим какво се крие зад третата врата. Съдейки по предишните ни две находки, положително ще се натъкнем на чудовище като Годзила или триглавата Хидра, но аз съм оптимист и се надявам, че ще намерим нещо, което да ни свърши работа.
— Не мърдам от тук!
— Никой не те пита, миличка — заяви Еди и застана зад инвалидната количка. Дета отново се задърпа, опитвайки се да се освободи, но Стрелецът я беше завързал така, че от резките и движения коженият ремък се стегна още повече. Скоро тя осъзна това и прекрати опитите си. Беше по-опасна от гърмяща змия, но изобщо не бе глупава. Обърна се и погледна Еди, а усмивката и беше толкова ужасяваща, че младежът инстинктивно се отдръпна. Никога не беше виждал подобно сатанинско изражение.
— Е, може и да се повозя — изсъска Дета, — ама не докъдето си мислиш, бял сополанко. И хич не си въобразявай, че ще се разбързам.
— Какво искаш да кажеш?
Тя отново се обърна и презрително се усмихна.
— Скоро ще разбереш, малкия. — Безумните и но непреклонни очи се втренчиха в Стрелеца. — И двамата ще разберете.
Еди сграбчи ръкохватките, монтирани на облегалката, и пътниците отново поеха на север по брега, който изглеждаше безкраен; сега след тях оставаха не само отпечатъците от подметките им, но и следите от колелата на инвалидната количка.
9
Денят се оказа истински кошмар. Когато се движиш сред еднообразна местност, е изключително трудно да изчислиш изминатото разстояние, но Еди знаеше, че пълзят като костенурки. Знаеше и каква е причината. Да, знаеше.
„Скоро ще разбереш, малкия, И двамата ще разберете“ — беше казала Дета. След по-малко от час Еди действително започна да разбира.
Първият проблем, който възникна, беше с бутането на инвалидната количка. Ако брегът беше покрит със ситен пясък, задачата му щеше да бъде непосилна — все едно да се опитва да шофира автомобил сред огромни снежни преспи. За щастие тук пясъкът беше едрозърнест и все пак тикането на количката съвсем не беше лесно. Известно време се движеше безпрепятствено, под колелата хрущяха счупени раковини и хвърчаха камъчета, сетне ненадейно попадаше в трапчинка с по-ситен пясък и със сетни сили успяваше да го изтласка напред, докато „пътничката“ злобно се усмихваше. Пясъкът жадно засмукваше колелата. Налагаше се младежът едновременно да бута и да натиска с всичка сила ръкохватките, в противен случай имаше опасност количката заедно с „пътничката“ да се преобърне.
Дета се кискаше, докато той се мъчеше да я предпази от падане.
— Забавляваш ли се, сладурче? — провикваше се всеки път, когато колелата затъваха в трапчинка със ситен пясък.
Веднъж Стрелецът понечи да се притече на помощ, но Еди му направи знак да се отдръпне.
— Ще дойде и твоят ред. Ще я бутаме на смени. — „Ала ми се струва, че моите смени ще бъдат много по-дълги, отколкото неговите — прошепна някакъв вътрешен глас. — По всичко личи, че едва се държи на крака, камо ли да бута тежката инвалидна количка. Не, сър. Боя се, че това удоволствие ще бъде само за теб. Знаеш ли, това е Божие наказание. Толкова години си се боцкал с иглата и никога не ти е хрумвало, че ще се окажеш в ролята на «бутало».“ Той се изсмя почти беззвучно.
— Защо ти е толкова весело, сополанко? — попита Дета и макар да се стараеше да говори подигравателно, в гласа и прозвучаха гневни нотки. „Господарката смята, че в момента нямам никакъв повод за смях — помисли си той. — Абсолютно никакъв. Навярно ще се постарае да направи живота ми още по-черен.“
— Няма да разбереш шегата, миличка. Зарежи тази работа.
— Много скоро ще зарежа теб — изсъска тя, — Ще зарежа теб и гадния ти приятел, ама първо ще ви нарежа на парчета и ще ги разхвърлям по целия скапан бряг. Да си сигурен, че ще го направя. А междувременно спри да дрънкаш — по-лесно ще ти бъде да буташ. Задъхал си се като локомотив.