— Нека да поговорим за лишея, който си донесъл със себе си.
— Сдобих се с него незаконно. Проксимианците не знаят нищо за това. Те го използват в своите религиозни оргии. Както нашите индианци използват мескалин и пейот. За това ли искаше да се видиш с мен?
— Разбира се. Ти се намеси в моя бизнес. Знам, че вече си основал корпорация, нали? Това, че проксимианците възнамеряват да завладеят системата ни, са глупости. Страхувам се, че ти си този, който смята да го направи. Не можа ли да намериш друго поле за изява освен миниатюрните макети?
Стаята избухна пред лицето му. Появи се бяла светлина, която го заслепи и той затвори очи. „Господи — помисли си Лео. — Изобщо не вярвам в това за проксимианците. Елдрич просто се опитва да отклони вниманието ни от нещата, които прави. Според мен това е неговата стратегия.“
Отвори очи и установи, че седи на тревиста поляна. До него малко момиче си играеше с йо-йо.
— Тази играчка е доста популярна в системата на Проксима — каза Лео Бълеро.
Установи, че ръцете и краката му са развързани. Изправи се неуверено и раздвижи крайниците си.
— Как се казваш? — попита той.
— Моника — отвърна малкото момиченце.
— Проксимианците все пак са хуманоиди — каза Лео. — Носят перуки и си правят изкуствени зъби.
Той хвана голям кичур от светлите коси на детето и го дръпна.
— Ох! — извика момиченцето. — Ти си лош!
Лео я пусна и тя отстъпи крачка назад, продължавайки да си играе със своето йо-йо. Гледаше го предизвикателно.
— Извинявай — измънка той. Косата й беше истинска. Вероятно той не беше в системата на Проксима. Във всеки случай, където и да се намираше, Палмър Елдрич се опитваше да му каже нещо.
— Наистина ли смятате да завладеете Земята? — попита той детето. — Искам да кажа, че не изглежда да имате такива намерения.
„Може ли Елдрич да е сбъркал? — запита се той. — Да не е разбрал правилно проксимианците?“ В края на краищата, доколкото Лео знаеше, Палмър Елдрич не беше еволюирал и не притежаваше могъщия, усъвършенстван начин на мислене, който идваше след Е-терапията.
— Моето йо-йо е вълшебно — каза момиченцето. — С помощта му мога да направя всичко, каквото си поискам. Какво да направя? Кажи ми, изглеждаш добър човек.
— Отведи ме при твоя вожд — каза Лео. — Това е от един стар виц. Няма да го разбереш — отпреди цял век е.
Огледа се наоколо и не видя никакви следи от човешко присъствие, само тревиста равнина. „Твърде хладно е, за да е Земята — помисли си той. — Синьо небе над главата ми. Хубав въздух. Плътен.“
— Не ти ли е жал за мен? — попита Лео. — Сега Палмър Елдрич завзема пазара ми, а когато успее, аз вероятно ще бъда разорен. Ще ми се наложи да сключа някакво споразумение с него.
„Защото, както изглежда, няма да мога да го убия“ — помисли си мрачно.
— Само че не мога да се сетя за споразумение, на което той би се съгласил. Май всички силни карти са в него. Виж, например, как успя да ме докара тук, а аз дори не знам къде е това място.
„Всъщност това няма значение — осъзна Лео. — Защото където и да е, то се контролира от Елдрич.“
— Карти — каза детето. — Имам колода карти в куфарчето си.
Лео не виждаше никакво куфарче.
— Къде?
Момиченцето коленичи и докосна тревата на няколко места. Тревата се отдръпна безшумно, то се пресегна в дупката и извади куфарче.
— Крия го тук — обясни тя. — От настойниците.
— Какво означава това „настойниците“?
— Е, за да си тук, трябва да си имаш настойник. Всеки от нас си има. Предполагам, че плащат за всичко, докато се почувстваме добре и се приберем у дома. Ако си имаме дом.
Тя седна до куфарчето и го отвори — или поне се опита да го отвори. Ключалката не поддаваше.
— По дяволите — каза тя. — Не търсех това куфарче. Това е доктор Смайл.
— Психиатърът? — попита Лео заинтригувано. — От някоя от онези големи кооперации? Работи ли? Включи го.
Момиченцето послушно включи психиатъра.
— Здравей, Моника — обади се психиатърът с металически глас. — Здравейте и вие, мистър Бълеро.
Не произнесе името правилно — сложи ударението на последната сричка.
— Какво правите тук, сър? Вие сте прекален стар, за да сте тук. Хи-хи. Или сте регресирали в резултат на неуспешна така наречена Е-терапия, фиуу щрак!
Механизмът зашумя възбудено.
— Терапия в Мюнхен? — попита той накрая.
— Чувствам се прекрасно — увери го Лео. — Слушай, Смайл, познаваш ли някой мой познат, който да може да ме измъкне оттук? Кажи ми някой, който и да е. Не мога да стоя повече тук, разбираш ли?