Това, което го обезпокои най-много, беше снимката във вестниците — едър план на неговото изсушено от слънцето тяло.
Спря при вратата на кабинета.
— Не можеш да отидеш там — каза Рони.
— Не мога.
Не и след като беше видял снимката. „Лео ще трябва да се погрижи сам за себе си“ — осъзна той. Върна се при бюрото си и седна.
— Единственият проблем е — каза Рони, — че ако той се върне, ще ти бъде трудно да обясниш ситуацията. Че не си направил нищо.
— Знам.
Но това не беше единственият проблем. Всъщност този проблем изобщо не беше от значение.
Защото Лео най-вероятно изобщо нямаше да се върне.
6.
Глюкът се вкопчи в глезена му и се опита да забие в кожата му своите мънички пипалца. Лео Бълеро изкрещя — и в този момент пред него внезапно се появи Палмър Елдрич.
— Грешиш — каза той. — Не намерих Бог в системата на Проксима, но намерих нещо по-добро.
Той сръга с някаква пръчка глюка, който неохотно прибра пипалцата си, отдели се от Лео и се скри в тревата, докато Елдрич продължаваше да го мушка с пръчката.
— Бог обещава вечен живот — продължи той. — Аз мога да направя нещо по-добро. Аз мога да дам вечен живот.
— По какъв начин?
Треперейки и усещайки слабост, Лео седна на тревистата почва. Дишаше тежко.
— Чрез лишея, който продаваме под името Чю-Зет — отвърна Елдрич. — Той има много малко сходство с твоя собствен продукт, Лео. Кен-Ди е остарял, какво може да направи той? Да осигури кратък момент на бягство от действителността, нищо повече от фантазия. Кому е нужно това? На кого му е изтрябвало, щом може да получи от мен нещо истинско? Можеш сам да се убедиш в момента.
— Така и предполагах. Ако смяташ, че хората ще си дават кожите за такива преживявания… — Лео посочи глюка, който все още се спотайваше наблизо, наблюдавайки двамата. — Ти не само си напуснал тялото си, но си забравил и разума си там.
— Ситуацията е особена. Исках да ти докажа, че това е истина. Няма по-подходящо нещо за целта от болката и страха. Глюковете ти доказаха абсолютно несъмнено, че това не е фантазия. Те дори можеха да те убият. Ако умреш тук — умираш наистина. Не е като при Кен-Ди, нали? — Елдрич явно се забавляваше от ситуацията. — Когато открих този лишей в системата на Проксима, не можах да повярвам. Преживях сто години, Лео, взимайки лишея под наблюдението на тамошните лекари. Дъвчех го, инжектирах си го венозно, изгарях го и вдишвах дима, правех воден разтвор от него, слагах го да ври и вдишвах изпаренията… Опитах го по всички възможни начини и не ми причини никаква вреда. Ефектът, който оказва на проксимианците, е много слаб, няма нищо общо с въздействието му върху нас. За тях това е по-слаб стимулатор от най-добрите им сортове тютюн. Искаш ли да чуеш още?
— Не горя от желание.
Елдрич седна до Лео, сложи изкуствената си ръка върху свитите си колене и започна замислено да размахва пръчката, наблюдавайки глюка, който все още не си беше тръгнал.
— Когато се върнем в бившите си тела — не случайно казвам „бившите“, термин, който не можеш да използваш при употребата на Кен-Ди по понятни причини — ще установиш, че не е изминало никакво време. Можем да си седим тук петдесет години и всичко ще си бъде същото. Ще се озовем отново в имението ми на Луната и ще установим, че нищо не се е променило, а ако някой ни наблюдава, няма да забележи, че губим съзнание, както става при употребата на Кен-Ди. Никакъв транс, никакъв унес. Може би само трепване на клепачите за части от секундата, признавам.
— От какво се определя продължителността на престоя ни тук? — попита Лео.
— От нашето желание. Не от големината на дозата, която сме взели. Можем да се върнем когато си пожелаем. Така че количеството на наркотика няма нужда да…
— Това не е истина. Защото аз от известно време искам да се измъкна оттук.
— Но ти не си създал тази… среда — каза Елдрич. — Създадох я аз и тя е моя. Аз създадох глюковете, този пейзаж… — Той направи жест с пръчката. — Всяко проклето нещо, което виждаш, включително и твоето тяло.
— Моето тяло?
Лео огледа тялото си. Беше неговото, добре познато тяло, известно му до най-интимните подробности. Беше неговото, не на Елдрич.
— Аз пожелах да се появиш тук точно такъв, какъвто си в нашата вселена — каза Елдрич. — Разбираш ли, точно това убеди Хепбърн-Гилбърт, който, разбира се, е будист. Можеш да се превъплътиш във всяка форма, която пожелаеш, или в каквато пожелаят вместо теб, както е в случая.
— Ето защо ООН лапна въдицата — каза Лео. Това обясняваше много неща.
— С помощта на Чю-Зет човек може да живее живот след живот, да бъде буболечка, учител по физика, ястреб, плесен, парижка проститутка от 1904 година или…