Той беше казал… тя беше казала… те бяха казали истината!
Лео тръгна бавно надолу по стълбите, към поляната.
— Радвам се, че не си тръгнахте, мистър Бълеро — каза Моника. — Много ми е приятно да си говоря с толкова умен и еволюирал човек като вас.
Тя потупа куфарчето, което беше оставила на тревата до себе си.
— Върнах се и го взех. Той беше ужасѐн от глюковете. Виждам, че сте измислили начин да се справите с тях. — Моника кимна към неговия капан за глюкове, който сега беше празен и очакваше следващата си жертва. — Много изобретателно. Изобщо не се сетих за това — просто офейках оттам. Инстинктивна паническа реакция.
— Ти си Палмър Елдрич, нали? — попита Лео неуверено. — Имам предвид там, под повърхността. Нали?
— Да вземем средновековната доктрина за формата и съдържанието — каза детето учтиво. — Моята форма е това дете, но съдържанието ми, както е при виното и нафората при превъплътяването…
— Добре — каза Лео. — Ти си Елдрич, вярвам ти. Но аз продължавам да не харесвам това място. Онези глюкове…
— Не обвинявай за това Чю-Зет — каза детето. — Вината е моя. Те са творение на моя разум, а не на лишея. Трябва ли всяка новосъздадена вселена да бъде приятна? Аз харесвам глюковете — нещо в тях ме привлича.
— Да допуснем, че искам да създам своя собствена вселена — каза Лео. — Може би в мен има нещо зло, някакъв аспект на моята личност, за който не знам. Това може да ме накара да сътворя още по-отвратителни създания от твоите.
С макетите Пърки Пат човек поне се ограничаваше със сложените предварително вътре неща, както беше посочил Елдрич. И поради това те изглеждаха по-безопасни.
— Каквото и да създадеш, можеш да го унищожиш, ако установиш, че не ти харесва — каза момичето нехайно. — А ако ти хареса… — Тя сви рамене. — Тогава го запази. Защо не? На кого му пука? Ти си сам в своя…
Внезапно тя млъкна, закривайки устата си с ръка.
— Сам — каза Лео. — Искаш да кажеш, че всеки човек отива в различен субективен свят? Тогава това не е като при макетите, защото всеки в групата, който вземе Кен-Ди отива в макета, мъжете — в Уолт, жените — в Пърки Пат. Но това означава, че ти не си тук.
„Или аз не съм тук — помисли си той. — Но в такъв случай…“
Момичето го наблюдаваше внимателно, опитвайки се да прецени реакцията му.
— Ние не сме взимали Чю-Зет — каза Лео спокойно. — Всичко това е резултат на хипноза. Абсолютно изкуствено създадена псевдосреда. Не сме отишли никъде, все още сме в твоето имение на Луната. Чю-Зет не създава никакви нови вселени и ти добре го знаеш. Не предизвиква никакво превъплътяване. Това е просто една голяма заблуда.
Момичето мълчеше и не откъсваше поглед от него. Очите й бяха пламтящи и студени, и изобщо не мигаха.
— Е, Палмър — каза Лео, — какво всъщност прави Чю-Зет?
— Вече ти казах — отговори грубо детето.
— Това дори не е толкова реално, колкото светът на Пърки Пат след употребата на нашия наркотик. А отговорът на въпроса кое е по-добро — сложността на халюцинацията или реалността на преживяването — е очевиден. Определено второто.
— Не е така — каза детето. — И по-добре ми повярвай, защото иначе няма да се измъкнеш от този свят жив.
— Човек не може да умре в халюцинация — отвърна Лео. — Както и не може да се роди отново. Връщам се в „П. П. Макети“.
Той още веднъж започна да се изкачва по стълбите.
— Добре, продължавай да се изкачваш — каза детето зад гърба му. — Знаеш ли колко ми пука? Върви и ще видиш докъде ще стигнеш.
Лео се изкачи по стълбите и премина през светещия обръч.
Удари го свиреп поток от ослепителна, изгаряща слънчева светлина. Той се забърза към най-близкия вход, за да се скрие.
Откъм покрива на близките небостъргачи към него се спусна реактивно такси, което очевидно го беше забелязало.
— Да ви закарам, сър? По-добре влезте вътре. Вече е почти пладне.
Дишайки тежко, почти неспособен да си поеме дъх, Лео каза:
— Да, благодаря. Закарай ме в „П. П. Макети“.
Той влезе с усилие в таксито и се облегна удобно в седалката, наслаждавайки се на прохладата, осигурена от термозащитата на колата.
Таксито излетя и след малко се приземи на паркинга на централната сграда на компанията.
Веднага щом стигна до приемната си, Лео каза на мис Глийсън:
— Свържи се с Майерсън и изясни защо не е направил нищо, за да ме спаси.
— Да ви спаси? — попита изплашено мис Глийсън. — Какво е станало, мистър Бълеро?
Тя го последва в кабинета му.
— Къде бяхте и по какъв начин…