Известно време той броди наоколо и постепенно се насочи отново към мястото, където беше оставил куфарчето с доктор Смайл.
Някой се беше навел над куфарчето. Човек или нещо, подобно на човек.
Когато видя Лео, съществото веднага се изправи. Плешивата му глава проблесна, докато то изненадано гледаше към него. После създанието подскочи и хукна да бяга.
Проксимианец.
Докато наблюдаваше как съществото се отдалечава, Лео си помисли, че този факт слага всичко на мястото му. Палмър Елдрич беше населил своя свят с тези създания. Той все още беше здраво свързан с тях, дори когато се бе върнал в родната си система. Това, което се бе появило сега, позволяваше да се погледне в най-дълбоките кътчета на човешкото съзнание. Възможно беше дори самият Палмър Елдрич да не знае, че е населил своя свят-халюцинация с проксимианци и този факт можеше да се окаже голяма изненада и за него.
Освен ако, разбира се, това не беше системата на Проксима.
Може би беше добра идея да последва този проксимианец.
Лео тръгна подире му. Стори му се, че са изминали цели часове, но не виждаше нищо — само тревата под краката си и линията на хоризонта. Най-накрая забеляза нещо пред себе си. Пое нататък и след малко се озова пред паркиран космически кораб. Спря се и го огледа смаяно. Очевидно не беше нито земен, нито проксимиански кораб.
Просто не беше от нито една от двете системи.
Както и двете същества, които лежаха наблизо, не бяха нито проксимианци, нито теранци — Лео никога досега не беше виждал подобна форма на живот. Високи, слаби, с подобни на тръстика крайници и гротескни яйцевидни глави, които дори от такова разстояние изглеждаха странно крехки. „Силно еволюирала раса — реши Лео, — и то сходна с теранците. Приликата им с нас е по-голяма, отколкото с проксимианците.“
Той тръгна към тях, вдигнал ръка за поздрав.
Едното от двете същества се обърна към него, видя го, зяпна и бутна с лакът спътника си. Двамата се опулиха и тогава първият от тях каза:
— Господи, Алек, това е една от древните форми. Сещаш се, получовек.
— Да — съгласи се другото създание.
— Чакайте — каза Лео Бълеро. — Вие говорите езика на Тера, английски от двайсет и първи век, така че трябва да сте виждали теранец и преди.
— Теранец? — попита съществото, което бяха нарекли Алек. — Ние сме теранци. А какво, по дяволите, си ти? Изкопаемо, изчезнало преди векове, ето какво си. Е, може би не чак векове, но все пак много отдавна.
— На тази луна може все още да съществува техен анклав — каза първият. Той се обърна към Лео и попита: — Колко още прачовеци има тук освен теб? Хайде, ела, няма да ти направим нищо лошо. Има ли някакви жени? Можете ли да се размножавате?
Той се обърна към спътника си и каза:
— Само ти се струва, че са изминали векове. Не забравяй, че за кратко време ние сме отишли сто хиляди години напред в еволюционното си развитие. Ако не е бил Денкмал, тези прачовеци все още…
— Денкмал — повтори Лео. Значи това беше крайният резултат от Е-терапията на Денкмал. От тях го отделяше съвсем малко време, може би само десетилетия, обаче и той чувстваше бездна от милион години. И въпреки че това беше само илюзия, самият той, след като приключеше с терапията, може би щеше да прилича на тях. Само дето те нямаха хитинов външен слой на кожата, която беше един от основните признаци на еволюиралите хора.
— Аз ходя в клиниката му — каза той на двамата си събеседници. — Веднъж седмично. В Мюнхен. Еволюирам — терапията има резултат при мен.
Той се доближи до тях и ги огледа внимателно.
— А къде е хитиновата ви обвивка? — попита. — За да ви предпазва от слънцето?
— А, периодът на мнимо затопляне свърши — каза Алек и направи подигравателен жест. — Това го направиха проксимианците в сътрудничество с Ренегата. Нали го знаеш. А може и да не го знаеш.
— Палмър Елдрич — каза Лео.
— Да — кимна Алек. — Но ние се добрахме до него. Именно тук, на тази луна. Сега тя е свято място — не за нас, но за проксимианците. Те идват тук на поклонение. Виждал ли си някой от тях? Ние сме длъжни да арестуваме всеки, когото видим. Това е територия от Слънчевата система, собственост на ООН.