„И не беше реално — помисли си той. — Значи предстои да го извърша.“
— Искаш да кажеш — изрече Алек бавно, — че…
— Тепърва ми предстои да го извърша — каза Лео през стиснатите си зъби. — Но един от моите модни консултанти твърди, че няма да се наложи да чакам дълго.
Само че не беше неизбежно и той в нито един момент не забравяше този факт. Елдрич също го знаеше и това обясняваше усилията, които полагаше. По такъв начин предотвратяваше — или се надяваше, че предотвратява — собствената си смърт.
— Хайде — каза Алек на Лео, — ела да ти покажа паметника в чест на това събитие.
Той и спътникът му тръгнаха. Лео неохотно ги последва.
— Проксимианците — подхвърли Алек през рамо — постоянно се опитват… сещаш се. Да го обезчестят.
— Да го осквернят — поправи го спътникът му.
— Да — кимна Алек. — Както и да е, ето го.
Той се спря.
Пред тях се издигаше внушителна на вид имитация на гранитна колона. Към нея, на височината на очите, здраво беше завинтена месингова паметна плоча. Въпреки нежеланието си, Лео прочете надписа на паметната плоча.
В ПАМЕТ НА ГЕРОЯ НА НАШИТЕ ДЕВЕТ ПЛАНЕТИ, ЛЕО БЪЛЕРО ОТ ТЕРА, КОЙТО ПРЕЗ 2016 ГОДИНА СЛЕД ХРИСТА БЛИЗО ДО ТОВА МЯСТО УБИ В ЧЕСТЕН ДВУБОЙ ВРАГА НА СЛЪНЧЕВАТА СИСТЕМА ПАЛМЪР ЕЛДРИЧ.
— Охо! — възкликна Лео, впечатлен от себе си. Прочете го пак. И още веднъж. Каза едва чуто: — Чудя се дали Палмър е видял това.
— Ако е чюзър, вероятно го е видял — отвърна Алек. — Оригиналната форма на Чю-Зет предизвиква ефект, който създателят му — самият Елдрич — нарича „времево ехо“. Ето защо ти си тук, много години след момента на смъртта ти. Във всеки случай предполагам, че вече си починал.
Той се обърна към спътника си:
— Лео Бълеро вече не е жив, нали?
— Разбира се, по дяволите — отговори събеседникът му. — Вече от няколко десетилетия.
— Всъщност мисля, че четох… — започна Алек и млъкна, загледан някъде зад гърба на Лео. Побутна с лакът спътника си. Лео се обърна, за да види какво става.
Към тях се приближаваше рошаво, мършаво и тромаво бяло куче.
— Твое ли е? — попита Алек.
— Не — отвърна Лео.
— Изглежда като куче-_чюзър_ — каза Алек. — Виж, полупрозрачно е.
И тримата наблюдаваха как кучето приближава, минава покрай тях и се насочва към паметника.
Алек вдигна един камък и го запрати по кучето. Камъкът мина през животното и падна в тревата зад него. Това наистина беше куче-_чюзър_.
Пред погледа на тримата кучето се спря пред паметника, гледа известно време месинговата плоча, а после…
— Омърсяване! — извика Алек с пламнало от ярост лице. Той се затича към кучето, размахвайки ръце и се опита да го ритне, после посегна към лазерния пистолет на колана си, но от вълнение не можа да уцели дръжката му.
— Оскверняване — поправи го спътникът му.
— Това е Палмър Елдрич — каза Лео.
Елдрич демонстрираше презрението си към паметника и отсъствието на страх за бъдещето си. Никога нямаше да има такъв паметник.
Кучето се отдалечи невъзмутимо, съпроводено от яростните проклятия на двамата еволюирали теранци.
— Сигурен ли си, че това не е твоето куче? — попита Алек с подозрение. — Доколкото знам, ти си единственият чюзър наоколо.
Той изгледа Лео.
Лео понечи да отговори, да им обясни какво се бе случило. Беше важно те да разберат. Тогава, без никакви признаци, че това ще стане, двамата еволюирали теранци внезапно изчезнаха. Тревистата равнина, паметникът, отдалечаващото се куче — цялата панорама изчезна, сякаш някой беше изключил устройството, което ги беше създало и ги поддържаше. Той видя само празно бяло пространство, фокусирана светлина, като от холографски прожектор, в който не е заредено изображение. „Тази светлина — помисли си той — се крие зад феномена, наричан от нас «реалност»“.
В този момент установи, че седи в празната стая в имението на Палмър Елдрич на Луната, срещу масата с електронното устройство.
Устройството, или апаратът, или каквото и да беше, каза:
— Да, видях паметника. Съществува в четирийсет и пет процента от възможните развития на бъдещето. Това са по-малко от половината възможности, така че не съм особено обезпокоен. Вземи си пура.
Машината протегна още веднъж запалена пура към Лео.
— Не — отвърна Лео.
— Смятам да те пусна — каза механизмът — за известно време, да речем двайсет и четири часа. Можеш да се върнеш в малкия си кабинет в своята мизерна компания на Тера, а когато се озовеш там, искам да обмислиш ситуацията. Ти вече видя каква е силата на Чю-Зет. Осъзна факта, че твоят допотопен продукт Кен-Ди дори не може да се сравнява с него. Освен това…