— И кое е то? — Лео го погледна неспокойно.
— В момента само един човек може да оцени моите способности в прогнозирането на модата.
— Тогава ти ще бъдеш мой враг!
— Аз вече съм. От твоя гледна точка.
Барни беше готов да приеме като честно решението на Лео и интерпретацията му за неговото бездействие.
— Тогава ще се добера и до теб — каза Лео. — Ще ми паднеш заедно с оня побъркан магьосник, така наречения Палмър Елдрич.
— Защо „така наречения“? — Барни го погледна бързо и спря да си събира вещите.
— Защото все повече се убеждавам, че той не е човек. Не го видях със собствените си очи, освен докато бях под влиянието на Чю-Зет. През останалото време общуваше с мен чрез електронен терминал.
— Интересно — каза Барни.
— Нали? А ти си толкова продажен, че си готов да отидеш при него и да се присъединиш към екипа му. Въпреки че може да е проскубан проксимианец или нещо още по-лошо, някакво дяволско изчадие от дълбокия космос, което е проникнало в кораба му на отиване или на връщане, изяло го е и е заело неговото място. Ако видиш глюковете…
— Тогава, за бога, не ме карай да правя това — прекъсна го Барни. — Остави ме тук.
— Не мога. Не и след като не издържа изпита си по лоялност. — Лео извърна поглед и преглътна. — Иска ми се да не бях толкова огорчен от теб, но… — Той безсилно сви юмруци. — Беше отвратително. Той успя да ме пречупи. После се натъкнах на онези двама еволюирали теранци и това ми помогна. Но само до момента, в който Елдрич се появи в образа на куче и препика паметника. — Лео направи скована гримаса. — Трябва да призная, че той демонстрира нагледно отношението си. Нямаше как да се обърка презрението му.
Той добави, сякаш говореше на себе си:
— Елдрич вярва, че ще победи, че няма от какво да се страхува, дори след като видя надписа на паметника.
— Пожелай ми късмет — каза Барни.
Той се пресегна. Двамата си стиснаха ритуално ръцете за миг, после Барни излезе от кабинета си, мина покрай бюрото на секретарката си и излезе на централния коридор. Чувстваше в себе си празнота, запълнена с някакъв лишен от вкус и мирис материал, подобен на слама. Нищо повече.
Докато чакаше асансьора, към него на бегом се приближи Рони Фюгейт, задъхана, със загрижено изражение на лицето.
— Барни… той уволни ли те?
Той кимна.
— О, скъпи — възкликна тя. — И сега какво?
— Сега — отвърна Барни — минавам на страната на противника. За добро или лошо.
— Но как ще продължим да живеем заедно, ако аз работя за Лео, а ти…
— Нямам никаква представа — отговори Барни.
Асансьорът пристигна и той влезе в кабината.
— Ще се видим пак — каза и натисна бутона. Вратата се затвори и Рони изчезна от погледа му.
„Ще се видим на мястото, което неохристияните наричат «ад» — помисли си той. — Едва ли по-рано. Освен ако нашата реалност не е адът, което е доста вероятно.“
Спусна се на приземния етаж, излезе от сградата и застана под термозащитния навес, чакайки такси.
Когато таксито се появи и се спусна към него, някой извика от вътрешността на сградата:
— Барни, почакай.
Беше Рони.
— Ти си полудяла — каза той. — Връщай се обратно. Не оставяй многообещаващата си кариера заради това, което е останало от мен.
— Смятахме да работим заедно, спомняш ли си? — отвърна Рони. — За да предадем Лео, както се изразих тогава аз. Защо да не продължим да си сътрудничим?
— Всичко се промени. Заради моето болезнено и извратено нежелание или неспособност — без значение как ще го наречеш — да отида на Луната и да помогна на Лео.
Отношението му към самия него сега беше различно, вече не се виждаше в същата светлина на изключителна симпатия.
— Господи, та ти всъщност не искаш да останеш с мен — каза той на момичето. — Някой ден ще изпаднеш в трудно положение и ще се нуждаеш от моята помощ, а аз ще постъпя точно по същия начин, по който постъпих с Лео — ще ти позволя да потънеш, без да си мръдна и пръста.
— Но нали твоят собствен живот беше в…
— Той винаги е — прекъсна я той. — Когато човек върши каквото и да е. Това е името на комедията, в която играем.
Това не го извиняваше, не и в неговите собствени очи.
Влезе в таксито, даде машинално адреса на своята кооперация и се облегна назад в седалката, докато колата се издигаше към огненото обедно небе. Далече долу под термозащитния навес, Рони Фюгейт стоеше, засенчила очите си с ръка и гледаше как таксито се отдалечава. Несъмнено тя се надяваше, че той ще промени решението си и ще се върне.
Обаче той не го направи.
„Необходима е голяма смелост — помисли си — да погледнеш истината в очите и да си кажеш откровено: Не ставам за нищо. Извърших зло и ще го направя отново. Това не беше случайно, такава е истинската ми същност.“