— Значи имат разрешение от ООН! — възкликна Фран развълнувано. — Може би вече имат макети и радиоводещи, които ги рекламират оттам?
— Не знам — призна си Норм. — Засега цари пълно объркване. Нека изчакаме прахта да улегне.
— Тук, на Марс, тя никога не се сляга — каза Сам Риган приглушено.
Бяха седнали в кръг. В центъра между тях стоеше макетът Пърки Пат — пълен и сглобен, който сякаш ги подканваше към действие. Всички усещаха привличането му и Норм Шайн си помисли, че ситуацията е сантиментална, защото те никога нямаше да направят това отново, освен ако не използваха макета, когато дъвчат Чю-Зет. „Какъв ли ще бъде резултатът? — запита се той. — Интересно…“
Кой знае защо, имаше усещането, че няма да е същото.
И че може би няма да харесат разликата.
— Разбираш ли — каза Сам Риган на новия жител на тяхната землянка, — по време на пренасянето смятаме да слушаме и гледаме новия аниматор на книги на Пат. Това е устройство, донесено наскоро от Тера… Сигурно си по-запознат с него по-добре от нас, Барни. Можеш ли да ни обясниш как действа?
Барни услужливо започна да обяснява:
— Слагате в процепа някоя книга, например „Моби Дик“. После настройвате продължителността на кратка или дълга. След това определяте версията — смешна, същата като в книгата или тъжна. После въвеждате името на онзи от великите художници, в чийто стил искате да бъде анимирана книгата — например Дали, Бейкън, Пикасо… Един аниматор от среден клас трябва да е способен да анимира в стиловете на дузина известни художници. Те се избират, когато се купува устройството. Има опция, с която по-късно могат да се добавят и нови художници.
— Страхотно! — възкликна ентусиазирано Норм Шайн. — Значи човек може да си устрои развлечение за цяла вечер, като гледа например тъжна версия на „Панаир на суетата“ в стила на Джек Райт. Супер!
— Ти си живял толкова скоро на Тера, Барни — въздъхна замечтано Фран, — спомените ти трябва да са много силни. Носиш ги в душата си!
— По дяволите, всички ние също ще ги усетим по време на пренасянето — каза Норм Шайн и нетърпеливо се пресегна към оскъдния запас Кен-Ди. — Да започваме!
Той взе своето късче и започна да го дъвче енергично.
— Книгата, която искам да гледам в дълга смешна версия в стила на Де Кирико е… — той се замисли. — Хм, „Размисли“ на Марк Аврелий.
— Много остроумно — отряза го Хелън Морис. — Аз смятах да предложа „Изповеди“ на Свети Августин в стила на Лихтенщайн… В смешната версия, разбира се.
— Говорех сериозно! Представете си сюрреалистичен пейзаж, изоставени, разрушени сгради със съборени дорийски колони, кухи черепи…
— Нека по-добре да започнем да дъвчем — посъветва ги Фран, взимайки своето късче, — за да се пренесем едновременно.
Барни взе своето парче.
„Край — помисли си той, докато дъвчеше. — В тази землянка, тази нощ взимаме Кен-Ди за последен път, а какво ще дойде на негово място? Ако се вярва на Лео, нещо много по-лошо, несравнимо по-лошо. Разбира се, Лео е заинтересован. От друга страна обаче, той е еволюирал. И е мъдър.
Тези миниатюрни предмети са одобрени от мен. След малко ще се озова в свят, изграден от тях и смален до техните размери. И за разлика от останалите колонисти мога да сравня усещанията си от този макет със съвсем скорошните си преживявания.
А съвсем скоро ще мога да направя същото и с Чю-Зет.“
— Ще установиш, че това е странно преживяване — каза му Норм Шайн. — Ще се озовеш в едно тяло заедно с още трима. Трябва да постигнем съгласие по въпроса какво искаме да прави тялото или в краен случай да го решим чрез гласуване, иначе то дори няма да се помръдне.
— И това се случва — каза Тод Морис. — Ако трябва да съм честен — в половината от случаите.
Един след друг и останалите започнаха да дъвчат своите късчета Кен-Ди. Барни Майерсън беше последният и го вършеше с най-голямо нежелание. „По дяволите!“ — помисли си изведнъж той, прекоси стаята и изплю наполовина сдъвканото парче в мивката.
Останалите, насядали около макета Пърки Пат, вече бяха изпаднали в транс и никой не му обръщаше внимание. Изведнъж се оказа сам. За известно време землянката стана негова.
Той се разходи из стаята, вслушвайки се в тишината.
„Просто не мога да го направя — осъзна той. — Не мога да взема проклетото нещо, както правят останалите. Поне засега не мога.“
Внезапно долетя звук от позвъняване.
Някой стоеше на входа на землянката и искаше разрешение да влезе. Единствено от Барни зависеше дали ще му го даде. Той тръгна нагоре, надявайки се, че постъпва правилно и че това не е една от периодичните проверки на ООН. Ако случаят беше такъв, нямаше да е по силите му да попречи на проверяващите да хванат останалите обитатели на землянката на местопрестъплението и да ги уличат в употреба на Кен-Ди.