Барни имаше предчувствие, че в този случай щеше да настъпи краят и на двамата. Марс щеше да означава смърт за него и за Ан. И то вероятно скоро.
9.
След като се върна от „пренасянето“, Ан Хоторн беше мълчалива и потисната. Това беше лош знак: Барни се досещаше, че тя има същите предчувствия като него. Но не каза нищо, само отиде в стаята му, за да си вземе костюма.
— Трябва да се върна във „Флекс Бек Спит“ — обясни тя. — Благодаря ви, че ми позволихте да използвам вашия макет.
Колонистите стояха наоколо и я наблюдаваха докато се обличаше.
— Извинявай, Барни — каза тя и наведе глава. — Не беше учтиво да те зарежа така.
Той я изпрати до землянката й. Двамата вървяха безмълвно в нощта през пясъчната равнина и внимателно се оглеждаха, защото ги бяха предупредили за местния хищник, наподобяващ чакал и притежаващ телепатични способности. Но не забелязаха нищо тревожно.
— Е, как беше? — попита той най-накрая.
— Имаш предвид какво е усещането да бъдеш малка безсрамна русокоса кукла с всичките й проклети парцали и нейното гадже, и колата й… — Ан потрепери. — Ужасно. Всъщност не. Просто безсмислено. Не намерих нищо там. Беше като да се върнеш обратно в юношеските си години.
— Да — съгласи се той. Дотук с Пърки Пат.
— Барни — каза тя тихо, — трябва да намеря нещо друго, и то скоро. Можеш ли да ми помогнеш? Изглеждаш умен, зрял и опитен. „Пренасянето“ няма да ми помогне… Чю-Зет не може да е по-добър, защото нещо в мен се бунтува и не мога да го опитам… разбираш ли? Да, разбираш, усещам го. По дяволите, ти не опита наркотика дори веднъж, така че трябва да ме разбираш. — Тя стисна ръката му и се притисна плътно до него в тъмнината. — Знам и нещо друго, Барни. На тях също им е омръзнало. Единственото, което правеха, докато бяха в тези кукли — докато бяхме в тези кукли, — беше да се карат. Не изпитаха никакво удоволствие, нито за миг.
— Боже мой! — възкликна той.
Тя освети с фенера пътя пред тях и каза:
— Това е срамно. Иска ми се да не бяха постъпили така. Беше ме срам повече за тях, отколкото за…
Ан млъкна. Вървяха известно време в тишина, после изведнъж тя отново се обади:
— Промених се, Барни. Усещам го. Иска ми се да седна тук — където и да сме. Ти и аз в тъмнината. А после… знаеш какво. Не е нужно да го казвам, нали?
— Не — съгласи се той. — Но това е нещо, за което после може да съжаляваш. А също и аз — заради твоята реакция.
— Може би ще се помоля — каза Ан. — Не е лесно да се молиш — трябва да знаеш как да го направиш. Не се молиш за себе си, а за другите — ние наричаме това застъпническа молитва. И се молиш не на Бог, Който е някъде там горе, в небесата… а на Светия Дух, той е нещо друго, той е Закрилникът… Чел ли си някога свети Павел?
— Кой Павел?
— От Новия завет. Например посланията му до коринтяните или до римляните… знаеш. Павел казва, че нашият враг е смъртта. Последният ни враг, затова, предполагам, и главният. Както казва Павел, всички ние сме отровени, не само телата ни, но и душите ни. И телата, и душите ни трябва да умрат и тогава можем да се родим отново, в нови тела — не от плът, но неунищожими. Разбираш ли? Знаеш ли, когато бях Пърки Пат, преди съвсем малко… Имах странното усещане, че бях… Глупаво е да говоря за това или да го вярвам, но аз…
— Ти усети нещо подобно — довърши изречението вместо нея Барни. — Но ти го очакваше. Ти знаеше за приликата, спомена го на кораба.
„Много други също са забелязали това“ — помисли си той.
— Да — съгласи се Ан. — Но не си давах сметка, че…
Тя се обърна към него. Той едва различаваше очертанията й в тъмнината.
— „Пренасянето“ е само намек за това, което ни чака отвъд смъртта. Значи е изкушение. Ако не беше тази ужасна кукла, тази Пърки Пат…
— Чю-Зет — обади се Барни.
— Точно за това си мислех. Ако е вярно това, което казва свети Павел — че смъртният човек получава безсмъртна душа… Аз не бих могла да се удържа, Барни. Трябва да опитам Чю-Зет. Не мога да чакам до края на живота си… Могат да минат петдесет години живот тук, на Марс — половин век! — Тя се разтрепери. — Защо да чакам, ако мога да получа това сега?
— Последният човек, с когото говорих на Земята — каза Барни, — беше опитал Чю-Зет и каза, че това е било най-ужасното му преживяване.
Тя се сепна.
— Защо?
— Оказал се във властта на някого или нещо, в което разпознал абсолютното зло, и то го ужасило. Той осъзнаваше, че е имал невероятен късмет задето е успял да се измъкне.
— Барни, защо си на Марс? — попита тя. — Само не ми казвай, че е заради повиквателната. Умен човек като теб би могъл да отиде на психиатър…