Прозвуча сигналът на стайния терминал. Дру Уест отговори и след секунда лицето на Ото Абакоян се появи на екрана.
— Телма там ли е? — попита той, като показваше с вежда, че има нещо да съобщи. — Трябва да говоря с нея.
Искаше да каже, че не може да говори открито, тъй като Периера и Хендридж са в стаята.
Замбендорф погледна към Телма — русата, добре сложена дългокрака секретарка на екипа, която слушаше от дивана край отсрещната стена.
— О, сигурно е за забележителностите, които му казах, че трябва да види, докато сме в Ню Йорк — каза Телма. — Има намерение да пообиколи града следобед.
— Да, добре, можеш ли да говориш с него — от деривата в съседната стая?
Телма кимна, стана от дивана и се скри в спалнята. Дру Уест прехвърли връзката и изключи екрана във всекидневната. Периера и Хендридж бяха досадни понякога, но заради познанствата им с богати и влиятелни хора си струваше да бъдат понасяни.
— Къде ще обядваме? — попита Замбендорф, като погледна Уест.
— В онзи австрийски ресторант, в който бяхме последния път — ти го хареса, при Хофман на Осемдесет и трета Източна улица — отговори Уест. — Можем да тръгнем веднага след интервюто. Ще поръчам такси.
— Озмънд ще дойде ли с нас? — попита Замбендорф. Периера поклати глава.
— Следобед трябва да присъствам на една среща, благодаря все пак. Друг път, надявам се.
— Жалко — промърмори Замбендорф и заговори за специалитетите на Хофман.
После — решил, че са дали достатъчно време на Абакоян и Телма — той кимна едва забележимо на Уест.
Уест погледна часовника си.
— Да тръгваме.
Джо Фелбърг, огромен, шест фута и три инча висок негър, бивш борец и бивш агент на военното разузнаване, който изпълняваше ролята на телохранител на Замбендорф и охрана на екипа, се отдръпна от стената току до входната врата, отвори дрешника до себе си и извади палтото на Замбендорф.
Замбендорф облече сакото си, после поклати глава.
— Не, струва ми се, че не е чак толкова студено, Джо. Може би синята ми пелерина… Той огледа стаята.
— О, да, оставих я в другата стая. Извинявайте за момент. Прекоси всекидневната и влезе в спалнята, където чакаше Телма, като остави вратата да се затвори след него.
— Какво стана? — запита той с нисък глас.
— Имаме късмет — заговори бързо Телма. — Репортерът е жена на име Марион Кирсън. Кара шестместна лимузина „Буик“ 2018-та тип табакера, с водородно гориво, сребристосива с черна ивица и бели колела. Лека вдлъбнатина отпред откъм страната на шофьора, регистрация Ню Джързи, КОУ27–86753. Адресът на Кирсън е „Мейпъл Драйв“ 2578, Оринджтън.
Замбендорф кимаше бързо, като се стараеше да запомни. Телма продължи:
— Още двама души с коли са регистрирани на същия адрес: Уилям Кирсън, роден на 4 август 1978г., пет фута и десет инча висок, кестенява коса, зелени очи, сто и осемдесет фунта — трябва да е съпругът й. Кара „115М Газела“, купена тази година, превишена скорост миналия април, малка злополука предишната есен. Също така някой си Томас Кирсън, роден на 14 януари 2001-а, също пет фута, руса коса, сиви очи, сто и двадесет фунта. Кара „Датсън“ 2013-та — изглежда е синът.
Замбендорф повтори данните и Телма ги потвърди.
— Добре — каза Замбендорф. — Двамата с Ото можете ли да научите нещо за хората от ДЖЕСЕК, с които ще обядваме?
— Може би. Ото уточнява някои подробности.
— Позвъни на Дру или на мен след дванадесет и половина при Хофман на каквото и да попаднете.
— При Хофман, Осемдесет и трета Източна улица, след дванадесет и половина — потвърди Телма. Ясно. Сега тръгвай.
Десет минути по-късно Замбендорф с небесносинята си копринена пелерина, диплеща се импозантно върху черното му кадифено сако, влезе тържествено във фоайето заедно с Дру Уест, Джо Фелбърг, Озмънд Периера и Бейнс Хендридж, който завършваше шествието. Клариса Ейдстад, рекламната матрона на екипа, с къса черна коса, отрязана на бретон отпред на челото, с очи, скрити зад пеперудообразни очила с тежки рамки, с устни, подчертани от доста дебел слой твърде ярко червило, ги чакаше. Тя поведе Замбендорф към Марион Кирсън и екипа на Ен Би Си, а зад тях започнаха да се събират любопитни гости на хотела.
— Коя е журналистката? — промърмори Замбендорф. — Блондинката с розовото сако?
— Да.
— Знаеш ли името й?
— Не ми го казаха, а и аз не попитах — измърмори Клариса с крайчеца на устата си.
Замбендорф кимна и се усмихна на себе си.
— Още по-добре.
А после една възторжена Марион Кирсън тикна микрофона в лицето му.
— Ето, тук, в нюйоркския „Хилтън“, е завърналият се едва снощи от Южна Америка Карл Замбендорф, който, убедена съм, не се нуждае от по-нататъшно представяне. Добре дошли у дома!