— Не, разкажи ни!
Замбендорф огледа аудиторията, после се обърна към камерата.
— Ще пътуваме до Марс като участници в официална мисия на НАСО. Малко хора знаят какви изследвания извършва НАСО в областта на паранормалното и по-специално във връзка с приемането и предаването на информация от разстояние.
Това беше вярно. Наистина малко хора знаеха, а дори и осведомените знаеха, че НАСО не прави нищо.
— От известно време водим разговори с НАСО чрез една от големите инженерно-космически корпорации и беше взето решение да се проведат обширни експерименти, за да се определи влиянието на извънземната среда върху парапсихологическите явления.
Замбендорф продължи да разяснява проекта за Марс, като в същото време се стараеше малко да преувеличи ролята на екипа, без фактически да споменава нещо по-конкретно. Джаксън слушаше съсредоточено, кимаше, когато трябва, и подхвърляше подходящи реплики, но следеше аудиторията за първите признаци на нетърпение.
— Звучи вълнуващо, Карл — каза той, когато прецени, че напрежението е стигнало връхната си точка. — Желаем ти успех по целия свят, или може би трябва да кажа извън този свят, и се надявам отново да те видим в предаването, когато всичко приключи.
— Благодаря. Да се надяваме — отговори Замбендорф.
Джаксън се завъртя с лице към Замбендорф, облегна се назад, кръстоса крак върху крак и отпусна ръце върху страничните облегалки на стола, като със смяната на позата оповестяваше промяна на настроението и темата. Той се ухили дяволито, сякаш казваше, че започва онази част, която всички очакват. Замбендорф седеше със спокойно изражение.
— В джоба ми има един предмет — започна Джаксън. — Нещо, което е загубено и е предадено на касата на театъра тази вечер, може би принадлежи на някого от залата. Някой тук смяташе, че Замбендорф би могъл да ни каже нещо за това.
Той се извърна за миг и вдигна длани към камерите и публиката в знак на искреност.
— Честна дума, приятели, това е абсолютно вярно. Кълна се, че не е уговорено или нещо от този род. После се обърна към Замбендорф и продължи:
— Е, решихме, че това е добра идея и както вече казах, предметът е у мен, тук, в джоба ми. Можеш ли да кажеш нещо за него… или може би за притежателя му? Трябва да кажа, че не разбирам много от тези неща, не знам дали няма да сметнеш, че задачата е прекалено трудна, или пък… но…
Той спря, като забеляза вглъбеното изражение, което придобиваше лицето на Замбендорф. Публиката притихна.
— Неясно е — промърмори Замбендорф след кратка пауза. — Но мисля, че бих могъл да направя връзката… Гласът му за миг прозвуча остро.
— Ако някой тук е загубил нещо, моля да не казва нищо. Ще видим какво можем да направим.
Той замълча отново, после се обърна към Джаксън:
— Ти можеш да ми помогнеш, Ед. Сложи ръката си в джоба, ако обичаш, и докосни предмета с пръсти. Джаксън го направи. Замбендорф продължи:
— Прокарай пръсти по очертанията и си го представи във въображението си… Съсредоточи се по-силно… Да, така е по-добре… А! Сега го долавям по-ясно… Това е нещо, направено от кожа, кафява кожа… Мъжки портфейл, мисля. Да, сигурен съм. Прав ли съм?
Джаксън кимна с изумление, измъкна от джоба си светлокафяв портфейл и го вдигна, за да го видят всички.
— Ако притежателят е тук, не забравяйте, не казвайте нищо — напомни той на публиката, като повиши глас да надвика смаяните ахкания и тътена от ръкопляскания, приветстващ изявата. — Може да излезе още нещо.
Той отново погледна Замбендорф, този път с истински респект. Когато пак заговори, гласът му беше тих и тържествен вероятно за да не наруши психологичната връзка.
— Какво ще кажеш за притежателя, Карл? Долавяш ли нещо?
Замбендорф попи челото си и прибра кърпата в джоба си. После взе портфейла, хвана го между дланите си и вторачи поглед в него.
— Да, притежателят е тук — обяви той и вдигна очи, сякаш се обръщаше към анонимния собственик в студиото. — Съсредоточете се силно, моля, и се опитайте да проектирате някакъв образ в моето съзнание. Когато контактът се осъществи, ще почувствувате лек сърбеж по черепа, но това е нормално.
Отново настъпи тишина. Някои затвориха очи и се опитаха със съзнанието си да доловят неуловимите потоци от непознати сили, протичащи край тях.
После Замбендорф каза:
— Виждам ви… мургав, слаб, носите светлосиньо. Тук не сте сам. Двама души, много близки, са с вас… членове на семейството. Далече сте от дома… просто минавате през този град. Вие сте от някъде далече на юг.
Той погледна Джаксън.
— Това е достатъчно.
Джаксън се завъртя към публиката.