Уитакър премести поглед от Маси към Върнън, който се хилеше странно, после отново погледна Маси.
— Добре… но как позна, че предметът е портфейл и как разбра кой е притежателят му? — попита той.
— Наистина ли искаш да знаеш? — попита Маси весело.
— Да, разбира се. Уитакър гледаше озадачено.
— Какво толкова смешно има? Да не съм пропуснал нещо съвсем очевидно? Ако е така, то адски много хора също са го пропуснали.
За няколко секунди настъпи тишина. После Върнън каза:
— Не забравяй, ние сме почти сигурни, че Замбендорф е имал един или двама съучастници, които са се навъртали там. Информацията, която той даде, беше такава, каквато може да се открие в един портфейл, освен това знаеше как изглежда притежателят. Сега помисли за това.
Уитакър се замисли, после погледна Конлън. Конлън сви рамене. Уитакър погледна отново Маси, поклати глава и разпери ръце.
— Добре, предавам се. Как е разбрал? Маси се засмя, извади изпод мишницата си портфейла на Уитакър и му го подхвърли.
— Това говори ли ти достатъчно? А на сакото си, между другото, нямаш никакво петно, така че не се тревожи.
— Вие ме будалкате! — запротестира Уитакър. — Искате да кажете, че някой го е откраднал и после го е предал?
— Виж какво, Пат, твърде близко е до ума, нали?
— Ами нещата, които хората показваха, докато беше с качулка на главата?
Маси махна въображаема прашинка от веждата си, потри с палец върха на носа си, прокара леко пръст по горната си устна, после пощипна крайчеца на дясното си ухо.
— Съучастник; който дава знаци някъде от първите редове… може би арменец на име Абакоян, който винаги е някъде наблизо до Замбендорф, но ти никога не го виждаш.
— А металната пръчка?
— Обикновен фокуснически реквизит. Ако си на някоя училищна забава без цялата тая дандания, ще изръкопляскаш учтиво и ще кажеш, че е хитър номер. Това е всъщност един от аспектите на изследването, което правим сега с Върнън. Изумително е: ако хората са си наумили, че това, което виждат, е истинска паранормална способност в действие, те ще се придържат към това свое убеждение даже и след като се съгласят, че всеки добър фокусник може да постигне абсолютно същия ефект. Никакви призиви към здрав разум не могат да ги променят. На практика…
В този момент органът зад Върнън изригна серия от виещи звуци и глух синтезиран компютърен глас съобщи:
— Посетител на входа.
Маси погледна саркофага-часовник.
— Трябва да е таксито. Допийте си чашите. Преди да вечеряме, можем да пийнем още малко в бара.
След пет минути те напуснаха къщата и на входа спряха за малко, за да открият във вечерното небе светещата точица на Марс.
— Кара те да се замислиш — каза Конлън разсеяно. — Някога, в деветнадесетия век, са смятали, че е станало чудо, когато първият клипер е изминал разстоянието от Бостън край нос Хорн до Сан Франциско за по-малко от сто дни. А виж ни нас, век и половина по-късно, за същото време отиваме до Марс и се връщаме.
— „Пределът на развитието“ — измърмори Върнън.
— А? — не разбра Уитакър.
— О, заглавие на една тъпа книга от седемдесетте години, която четох — отговори Върнън.
— Не виждам никакъв предел — каза Конлън, като изучаваше звездите. — Къде да гледам?
— В съзнанието на хората — отговори Маси. Лицето на Върнън доби замислен вид, когато проследи погледа на Конлън.
— Мисля, че там някъде трябва да има други разумни същества — промълви унесено той. — Смятате ли, че и те имат смахнати или това е чисто човешко явление?
Маси изсумтя, когато се насочиха към таксито.
— Нищо там горе не би могло да бъде по-тъпо от някои хора тук — каза той.
5
Френелеч, първото величие на Върховния съвет на духовниците в Пергасос, главния град в страната на кроаксианците, гледаше надолу от издигнатото си централно място зад скамейката на съветниците и чакаше обвиняемият да започне обясненията си. Високата шапка от изящно извити, лъскави органични листа и импозантната мантия, изтъкана от жици и богато украсена с бродерия от въглеродни нишки и синтетични влакна, подчертаваха ръста му и правеха още по-страшен суровия израз, който перките на охладителните отвори над брадата и излизащите радиално от металната лицева повърхност термични устройства му придаваха. Един послушник, застанал зад трона, държеше органичния жезъл на спираловидни жълти и червени ивици с украсена топка на върха — символ на сана на Френелеч, а вляво и вдясно с тържествено достойнство седяха по-низшите духовници и държаха със стоманените си пръсти своите собствени по-скромни символи.
Изкънтяха тежки вериги, когато обвиняемият — Лофбейел, Картографът, се изправи плахо в центъра на залата. Стражите от двете му страни останаха невъзмутими, докато в продължение на няколко секунди той се пулеше, изплашен и объркан. Тогава Хоразорго, капитанът от Кралската гвардия със садистичен вид, който беше ръководил ареста на Лофбейел, го смушка грубо в гърба с копието с карбиден връх.