Бул се загледа за момент в чашата си, после вдигна очи.
— Това е благородно чувство, мистър Маси, но кого трябва да виним, че хората се поддават на манипулиране?
— Обществото, което не е успяло да ги научи да мислят сами, да се доверяват на собствената си преценка и да разчитат на собствените си способности — отговори Маси.
— Но повечето хора искат това — настоя Силвия Фентън. — Те искат да вярват, че нещо по-умно и по-силно от тях знае всички отговори и ще се грижи за тях — бог, правителство, лидер или някаква магическа сила… каквото и да е. Ако ще се променят, те ще се променят, като му дойде времето. Всичко, което човек може да направи дотогава, е да приеме света такъв, какъвто е, и максимално да използва благоприятните възможности.
— Възможности за какво? — попита Маси. — Да убеждава обикновените хора, че желанието да живеят по-добре всъщност е дребнаво отвличане на вниманието от по-висшите неща, които наистина са от значение, и да ги залъгва със суеверия, според които ще си получат своето по-късно, в някакво далечно бъдеще, в някакви други измерения или не знам какво — стига само да вярват и здраво да работят. Това ли очаквате да правя?
— Защо смятате, че им дължите нещо друго? — попита Бул, като сви рамене. — Онези, които могат да го направят, така или иначе ще го направят. Останалите заслужават ли си усилията?
— Ако съдим по начина, по който много от тях завършват — не — съгласи се Маси искрено. — Но потенциалът, с който те започват, е нещо друго. Най-прахосваният ресурс на тази планета е потенциалът на човешкия ум — особено на младите, хора. Да, вярвам, че реализирането на част от този потенциал си струва усилията.
Разговорът продължи още малко, но по същество позициите останаха непроменени. Всяка от страните знаеше гледната точка на другата отпреди и нямаше намерения да променя своята. Накрая се появи мисис Рамелсън с молбата на гостите за още няколко импровизирани номера и след неизменните заключителни любезности Маси се върна с нея в трапезарията.
След излизането им за кратко време настъпи тишина. После Рамелсън отбеляза шеговито:
— Е, сега поне знаем кое как е. Ако развеем флаг на кораба, наречен Замбендорф, Маси ще се хвърли да го торпилира. Не мога да кажа, че съм изненадан, но всички бяхме съгласни, че трябва да се опита…
Той погледна към мрачната физиономия на Каспър Ланг, заместник-директора на ДЖЕСЕК, който не бе казал почти нищо, докато Маси беше при тях, и седеше замислен в едно от кожените кресла срещу вратата. Ланг вдигна някак ъгловатата си глава с високо подстригана коса и отвърна с нетрепващ въпросителен поглед.
— Така че ако ще изпращаме нашия кораб в неприятелски води, по-добре да сме сигурни, че се охранява от силна ескадра — продължи Рамелсън.
Той затвори очи и прекара ръка по челото си.
— Моите сили ми казват, че ще имаш доста работа в края на пътуването си, Каспър… Трябва да сме сигурни, че тръгваш с достатъчно муниции.
— Не ми пробутвай тия лъжи, уличнице!
— За какъв, по дяволите, се смяташ, че да ми викаш уличница? Ти… точно ти!
— Само се чуй как пищиш, за бога! Кои жени пищят така? Какво…
— Аз? Аз? Аз не пищя!
— По дяволите!
Размяната на реплики завърши с вик и трясък на счупен порцелан, когато Джо Фелбърг натисна бутона и изключи звука.
— Какво ще кажеш? — попита той.
Замбендорф кимна доволен, докато погледът му пробяга още веднъж по кутията, натъпкана с електронни и оптически джунджурии, която Фелбърг беше поставил на малка масичка в една от горните стаи на вилата му. Апаратурата беше „изпаднала“ от един камион на ЦРУ и беше стигнала до Фелбърг по заобиколен път с помощта на един от бившите му колеги от военното разузнаване и един съобщителен техник с комарджийски проблеми. В нея имаше миниатюрен инфрачервен лазер, чийто лъч, тънък като игла, в този момент беше насочен към прозореца на една къща почти на миля от вилата. Звуковите вълни в стаята предизвикваха вибриране на стъклото на прозореца на отдалечената къща, вибрациите се запечатваха върху отразената лазерна светлина, а система за демодулиране извличаше звуковите честоти от обратния сигнал и ги подаваше на високоговорител, който възпроизвеждаше оригиналния звук. Апаратурата имаше най-разнообразно приложение.
— Изумително — каза Замбендорф. — Знаеш ли, Джо, този свят никога няма да престане да ме удивлява. Навсякъде има глупаци, които тичат в кръг и търсят чудеса, а през цялото време са слепи за чудесата, които са под носа им.