Роботите-чистачи и събирачи на производствени отпадъци изиграха решаваща роля за странния метаболизъм, който започна да се проявява. Независимо от това, какво биха искали да се произвежда планиращите програми на различните заводи, единственото, което можеше да се монтира, беше онова, за което се намираха части, а тук всичко зависеше до голяма степен от способността на чистачите да ги открият или като втора възможност да открият съоръжения, подходящи за разглобяване — „смилане“ — и за превръщане в нещо потребно. Завод 24 беше стигнал до крайност. Неспособен да „метаболизира“ части направо от някакъв източник на суровини поради пълното излизане от строя на бригадата доставчици, той разчиташе изцяло на чистачите си. Завод 32, от друга страна, можеше да добива суровини, но не можеше да ги използва, тъй като беше построен изобщо без преработвателни цехове. Роботите му снабдяваха завод 47, който пък изработваше части за някои от чистачите, произвеждани в завод 32, и двата заводски организма успяваха да съществуват съвместно и щастливо в странна форма на симбиоза.
Купищата най-различен боклук, които не би трябвало да се натрупват в предишните фази на производството, но ги имаше, бяха изядени. Машините, които се бяха повредили, бяха изядени. Останките на заводите-покойници бяха изядени. Когато и тези източници на материали бяха изчерпани, някои машини започнаха да се изяждат една друга.
Чистачите бяха проектирани — такива и трябваше да бъдат — да правят разлика между изрядно работещите машини и желаната продукция, от една страна, и отпадъците за преработка, от друга. Тази функция обаче, както всичко останало в целия объркан проект, в някои случаи действаше добре, в други — не толкова добре, а често и изобщо не действаше. Някои от моделите се оказваха склонни да се опитват да демонтират живите, обикалящи наоколо Фред-роботи така, както и мъртвите, проснати по гръб. Много от жертвите бяха безразлични към подобно отношение и скоро изчезнаха, други обаче успяха в отговор да развият инстинкта „бори се или бягай“, за да оцелеят, поставяйки началото на обособяването на плячка и хищници под формата на „литовори“ и „артефактовори“.
Подобно развитие не винаги означаваше напредък, особено когато загубата на различителната способност беше пълна. Завод 50 беше унищожен от собствените си потомци, които започнаха да го демонтират откъм изхода веднага щом слязоха от монтажната линия, а после гордо пренасяха частите обратно до входа. Роботите по ремонта не успяха достатъчно бързо да се намесят и заводът излезе от строя, за да стане плячка на мародерите от 36 и 53. Най-преуспяващите заводски организми се защитаваха, като създадоха армии от агресивни защитници — „антитела“, — които разпознаваха собствения си завод и неговото „семейство“ и не ги закачаха, но нападаха и се стремяха да унищожат всички „чужди“ модели, осмелили се да дойдат твърде близо. Постепенно това стана преобладаващата форма на организация, обикновено свързана с определена територия, чиито членове се обединяваха, за да се защитават колективно.
По това време само няколко ями на повърхността на срещуположните краища на скалистия бряг показваха местата, където някога са били заводите 1 и 2. Те не бяха устояли и районът беше станал владение на завод 65. Единствената следа, останала от космическия кораб-търсач, беше една продълговата заоблена вдлъбнатина ниско долу върху ледения бряг на течното метаново море.
Чуждите инженери бяха проектирали системата така, че посредством спътници и разположени по повърхността релейни станции да има пълно планетарно комуникационно осигуряване, но идеята им не намери особено приложение, тъй като в орбита не беше изведено нищо, а релейните станции се оказаха немного издръжливи. Това позволи на някои от организмите, които нямаха сигурна защита, за известно време да се опазят от алчните за метал империи единствено благодарение на разстоянието. Но като имаха предвид радиозатъмненията и смущенията, чужденците бяха предвидили също така резервен начин за програмен и информационен обмен между роботите и заводите посредством пряка физическа и електрическа връзка. Този процес естествено беше много по-бавен от радиовръзката, тъй като изискваше роботите да се придвижат физически до заводите за доклад и препрограмиране, но при самостоятелни действия далеч от родната планета така беше много по-добре, отколкото без нищо. А това радваше счетоводителите, защото гарантираше възвръщаемостта на капиталовложенията.