С всевъзможните дефекти и недостатъци, изникващи тук и там, беше невъзможно някои от организмите да не проявят частично или пълно комуникационно разстройство. Завод 73, изграден без радиосъоръжения, влезе в действие с програми, донесени от 66. Нито един от роботите му не използваше никога друг начин освен резервния, а заводите, които той наплоди, продължиха традицията. Но сам по себе си този факт означаваше, че радиусът им на действие значително се увеличаваше.
И така, в края на краищата се оказа, че недостатъкът съвсем не е недостатък. Претърсващите групи бяха в състояние да бродят надалече, като разшириха невероятно своя периметър, и често плячкосваха територии, дотогава защитени поради географската си отдалеченост. При това необходимостта да правят подбор укрепи автономността на роботите, които действаха по този начин. Самоуправляемите типове, които се осланяха на сравнително малките си локални процесори, бяха склонни да прилагат прости решения на проблемите, с които се сблъскваха, но тясното им взаимодействие с околната среда означаваше, че решенията се прилагат бързо — те развиваха действени „рефлекси“. За разлика от тяхы телеуправляемите, свързани с големите, но отдалечени централни компютри, проявяваха склонност да опитват по-задълбочени и по-сложни решения, но доста често — твърде закъснели, за да има някаква полза. Така самоуправлението доби поведенческо превъзходство и постепенно се наложи като норма, докато телеуправлението западна и се запази само в няколко изолирани района.
Периодичният инстинкт да изпращат в заводите подфайловите си половинки отдавна беше станал всеобща характерна черта на роботите — потомци можеха да имат само предците, които са оставили потомци — и те отговориха на упадъка на радиото като средство за комуникация, развивайки потребността от време на време да пътуват до местата, откъдето бяха дошли, да се връщат, така да се каже, към своя „роден край“. Този начин на възпроизвеждане обаче създаваше някои проблеми и отправи нови предизвикателства към процеса на еволюция.
Основният проблем беше, че даден индивид можеше да представи в завода само половината от своя геном, след което контролната програма трябваше да остави информацията настрана, докато се появи друг робот от същия тип със съответстващата половина. Само тогава контролната програма момееше да предаде пълно копие на планиращата програма. Ако, както често се случваше, през този междинен период контролната програма се окажеше претоварена с работа, напълно възможно беше да изтрие половинката от подфайла и да предостави паметта си за други, по-спешни дела — лоша вест за онзи Фред, от който е дошла информацията и който е изпълнил целия репродуктивен ритуал напразно. Успешното решение на този проблем дойде с появата на нов начин за генетично рекомбиниране, който по една случайност се оказа решение и за „информационната криза“, започнала да ограничава запасите от генетични варианти, от които да черпи естественият подбор за по-нататъшно усъвършенстване на вида.
Някои мутантни форми на роботите знаеха, че от тях се очаква да предадат някъде подфайловите си половинки, но не бяха съвсем наясно или може би не знаеха къде точно да се включат, за да ги предадат. Всичко с нормални електрически връзки и със съвместим вътрешен софтуеър беше подходящо, а това обикновено означаваше други роботи от същия основен тип. А тъй като роботите, изпълнили възложената им задача, бяха настроени за препрограмиране отвън, т.е. бяха готови за приемане на нова информация от завода, за един търсещ донор не беше кой знае колко трудно да намери реципиент, с когото да се обедини, стига действието да е предприето в подходящия момент. Така че в началото възприетите роли до голяма степен бяха въпрос на обстоятелства и случайни настроения.
Въпреки че локалната памет на роботите беше станала по-голяма от тази на предците им, работните програми също бяха нараснали по обем и сложност, в резултат ни което реципиентите все още нямаха достатъчно свободна памет, за да поемат цял подфайл „Как се прави Фред“. Следователно донорската половинка можеше да бъде поместена само чрез нанасяне върху някой въведен вече в реципиента код. Осъществяването на тази операция зависеше от реакциите на програмите, съдържащи се в различните типове роботи.