В някои случаи идващият от донора код получаваше възможност да се нанесе върху цели програмни модули на реципиента, което предизвикваше пълна загуба на функциите, управлявани от тези модули. Последиците обикновено бяха фатални и не се създаваше поколение, което да повтори подобна грешка. Успешният вариант беше да се освободи пространство чрез изтриване на несъществени кодове от повече модули, което създаваше опасност за известно понижаване на възможностите на робота, обикновено изразяващо се в намаляване на подвижността, сръчността и отбранителната способност, но поне продължаваше да съществува. Жертвата беше само временна, тъй като роботът реципиент щеше да бъде препрограмиран с нови модули, когато изпратеше генетичния си пакет в завода.
Като отплата обаче за всички тези усложнения и допълнителни неудобства дойде огромната облага — представяните в заводите подфайлове бяха пълни и годни за предаване на планиращите програми без отлагане и без съпътстващата опасност да бъдат изтрити от претоварената контролна програма. Така новият метод реши проблема за надеждността, който затормозяваше предишния общоприет „безполов“ начин на възпроизвеждане.
Информационната криза, която той също реши, беше възникнала от „роднинските бракове“, допуснати от различните контролни програми, боравещи само с гениите запаси на съответните племена, а това затрудняваше рекомбинирането поради ограниченията, наложени от чуждите програмисти. Но на роботите, които си разменяха гени на планетата, не винаги им липсваше желание да прекрачат племенните граници. Те не знаеха нищо, не ги беше грижа за правилата на програмистите, тъй като в това, което ставаше, не беше намесено нищо, подобно на разум или съзнание и те продължаваха да смесват подфайловете си напосоки по начин, който не беше разрешен от чуждите правила и който контролните програми никога не биха могли да измислят. По-голямата част от потомците, появили се от тези експерименти, не функционираха и бяха бракувани, преди още да напуснат завода, но тези, които бяха в ред, се пръснаха навън във всички посоки, за да сложат началото на нова, качествено различна фаза на еволюционния процес.
Изискванията за двете сексуални роли засилиха някои първоначално незначителни физически различия и доведоха до постепенно поляризиране на поведенческите характеристики. Тъй като една женска в състояние на „бременност“ загубваше донякъде своята самостоятелност през този период, шансовете й за раждане — (в буквалния смисъл!) значително се увеличаваха, ако мъжкият беше склонен за известно време да се навърта около нея и да се грижи общо за двамата, като по този начин помогне да се запази съвместният им генетичен влог. При естествения подбор следователно се проявяваше благосклонност към гените на този тип мъжки, а също така и на женските, които предпочитаха да се свързват с тях. Като последствие женските придобиха характерната черта „да избират“, а в отговор мъжките създадоха разнообразен репертоар от ритуали, изяви и демонстрации, за да увеличат шансовете си да бъдат избрани.
Така населението започна да проявява генетично разнообразяване и рекомбиниране, съперничество, избирателност и приспособяване — всички съществени за продължаване на еволюцията елементи. Формата на живот — защото това беше живот, нали? — определено беше малко странна според земните критерии, след като индивидите, от които беше представена, споделяха общи външни репродуктивни, смилателни и имунни системи вместо обособени вътрешни… а никъде в системата, разбира се, не фигурираха вериги от сложни въглеродни химични процеси… Но в края на краищата какво друго е, ако не шовинизъм, да се каже, че не би трябвало да е така?
1
Карл Замбендорф замислено гледаше към Седмо авеню от прозореца на апартамента си на последния етаж на нюйоркския „Хилтън“. Той беше висок мъж, прехвърлил петдесетте, малко пълен, но с изправена внушителна осанка, с дълга до раменете прошарена коса, пъстри, блестящи, пронизващи очи и ястребово лице, на което заострена, изрусена до бяло брада придаваше библейски патриархален вид. Въпреки че беше късно сутринта, Замбендорф току-що беше закусил и оставил подноса на масата встрани от прозореца и още стоеше по риза след съня, последвал късното нощно завръщане на екипа му от приключилото турне в Аржентина.
На корицата на броя от предишната седмица известно аржентинско списание го беше определило като АВСТРИЙСКИЯТ ЧУДОТВОРЕЦ, а водещата на едно от важните предавания-беседи на телевизията в Буенос Айрес го беше представила като „… може би една от най-смайващите личности на двадесет и първия век, свръхмедиум с доказани от науката способности…“ Така Латинска Америка беше приветствала човека, станал вече сензация в северната част на континента и в Западна Европа, чиито способности да чете мисли, да предсказва бъдещето, да влияе върху далечни събития и да долавя непостижими за човешките сетива неща бяха доказани — уверяваха публиката — чрез многократни тестове, които науката беше безсилна да обясни.