— Допускам, че си прав — отстъпи Абакоян след кратка пауза. — Но идеята да участваме в космическата експедиция на НАСО все още не ми се нрави.
Той отново поклати колебливо глава.
— Това не е като представление пред публика. В експедицията има няколко добри учени. Те са от друга категория, не са като хапльовците, които досега сме премятали. Рисковано е.
— Учените най-лесно се мамят.
Това беше една от любимите реплики на Замбендорф.
— Те мислят по праволинеен, предсказуем, направляем начин — следователно лесно могат да бъдат подведени. Децата и фокусниците — те ме ужасяват. Учените не са проблем, срещу тях се чувствам съвсем уверен.
Абакоян се усмихна мрачно.
— Увереността е това, което изпитваш, когато не осъзнаваш действителното положение.
Той вдигна ръка да погледне ръчния си компютър.
Замбендорф се канеше да отговори, когато се разнесе сигналът на стайния комуникационен терминал. Абакоян отиде да се обади. Екранът светна и се показа гладкото, с правилни черти лице на Дру Уест, секретаря на Замбендорф, който се обаждаше от друг апартамент по-надолу в коридора.
— Хората от Ен Би Си трябва да пристигнат долу всеки момент — каза Уест. — Време е да слезеш във фоайето.
Клариса Ейдстад, която се занимаваше с рекламната дейност на екипа, беше уредила кратко телевизионно интервю. Записът щеше да стане сутринта и да се излъчи късно през деня, за да се отбележи завръщането на Замбендорф в Ню Йорк.
— Тъкмо бях тръгнал — каза Абакоян.
— Карл свърши ли със закуската? — попита Уест. Времето напредва. Програмата ни за следобеда е натоварена.
— Да — каза Абакоян. — Тук до мен е. Искаш ли да говориш с него?
— Добро утро, Дру — каза бодро Замбендорф, като, пристъпи в зоната на видимост, след като Абакоян се отдръпна. — Да, почти съм готов. Как спа?
Той кимна с глава на Абакоян, който излизаше.
— Здравей, Карл. Благодаря, добре — отговори Дру Уест.
Уест беше приел историята с Марс като свършен факт. За него в пребиваването на екипа в галактиката Андромеда нямаше нищо лошо, стига това да донесеше пари.
— Екипът на Ен Би Си ще пристигне след петнадесетина минути, а има две-три неща, които трябва да уточним, преди да се появят. Ако си свършил със закуската, ще дойдем при теб.
— Да, защо не — каза Замбендорф. — Можем да разговаряме, докато се обличам.
— Ще се видим след малко, Карл.
На партера, в страничното фоайе на хотела пред рампата, водеща към местата за паркиране, Ото Абакоян се преструваше, че разучава карта с улиците на Ню Йорк, докато запаметяваше особеностите и регистрационния номер на колата, пристигнала с фургона на Ен Би Си, от който двама мъже сваляха телевизионни камери и записваща апаратура. Русокосата, елегантно облечена жена, която беше дошла с колата, стоеше наблизо с папка и снопче листове в ръка и разговаряше с двамата си колеги — жена и мъж, пристигнали с нея. Абакоян предположи, че тя е собственичката на колата и също така журналистката, която щеше да интервюира Замбендорф, но трябваше да е сигурен.
От Ен Би Си бяха пропуснали да им съобщят предварително името на репортера, което беше необичайно и вероятно означаваше, че вече са взети някакви мерки по отношение на Замбендорф. Едно обаждане на Клариса Ейдстад или Дру Уест без съмнение лесно би дало отговор на въпроса, но това би им отнело един от онези удобни случаи, които Замбендорф и екипът му винаги умело използваха. Имаше и известен риск, разбира се — за краткото време, с което разполагаше, Абакоян можеше и да не открие нищо, — но едно от предимствата на медиумите беше това, че неуспехите им винаги скоро се забравяха.
Прислужник от хотела подкара колата към рампата, а жената и придружителите й, следвани отблизо и незабелязано от Абакоян, преминаха през централното фоайе. Един от служителите на рецепцията повдигна въпросително вежди.
— Мога ли да ви помогна, госпожо?
— Да. Казвам се Марион Кирсън, от Ен Би Си. Имам уговорка със заместник-управителя мистър Грейвс да запиша интервю във фоайето с Карл Замбендорф. Мога ли да видя мистър Грейвс?
— Един момент, ще се обадя в кабинета му.
Това отговори на единия въпрос. Сега беше само въпрос на време да се реши дали рискът ще им донесе успех. Абакоян се обърна и бързо отиде до редицата комуникационни терминали в дъното на фоайето, седна в една от кабините, затвори вратата и набра номера на Отдела за регистрация на превозните средства в щата Ню Джързи. Секунди по-късно на екрана се появи мъж с розово топчесто лице и започнала да оплешивява глава.