— Лека нощ, сестричке! — пожела й той.
Излезе навън заедно с Тейлър. Тия нервно закрачи в палатката. По едно време погледна с копнеж към платнището в дъното. Знаеше, че само на няколко метра започва боровата гора, с нейните потоци, падини и възвишения и десетки тайни пътечки, водещи на юг и на запад, водещи към нейния роден Симарон.
— Госпожо Дъглас!
Сержант Хенсън беше застанал пред входа на палатката и викаше силно. Тя изведнъж осъзна, че викаше нея.
— Да?
— Идвам само да почистя палатката, госпожо — заяви той още с влизането си. — Трябва да прибера всичко от масата за вечеря.
— О, да… благодаря ви — промърмори Тия.
Той й се усмихна и се зае със задълженията си на ординарец. Действаше доста бързо, явно бе много опитен.
— Съжалявам, че ви причинявам безпокойство — рече тя.
— Въобще не ме безпокоите, госпожо. Понякога другите офицери водят жените си в лагерите. Например някои от началниците ни, които са от Сейнт Огъстин, ги канят тук, понеже разстоянието не е голямо… Полковник Брайър е дошъл чак от Ню Йорк, но това, изглежда, не пречи на съпругата му да го посещава тук, във Флорида. Тя издържа на всички артилерийски обстрели на конфедеративните сили. Между нас казано, зад гърба й я наричат дъртата тиранка, но тя не им обръща внимание!
— Това говори много добре за нея! — изръкопляска Тия.
Сержант Хенсън се ухили и побърза да напусне палатката. Тия се обърна и отново загледа с копнеж платнището. Сепна се, когато нощната тишина бе нарушена от мъжки глас:
— Полковник! Полковник Дъглас!
Само след секунда един мъж се промъкна в палатката.
— Извинявайте, съжалявам, но не знаех, че полковникът си има компания. Наредиха ми да му рапортувам още тази вечер.
— Той е с полковник Маккензи — обясни тя. Новодошлият я гледаше някак странно.
В този миг Тейлър се появи на входа на палатката.
— Капитан Ейърс!
— Тъй вярно, сър — козирува капитанът, — нося рапорт за вас, сър. — Капитанът упорито се опитваше да избягва погледа на Тия.
— Капитан Ейърс, представям ви моята съпруга. Тия, скъпа е капитан Ейърс.
— Здравейте, капитане — тихо промълви Тия.
— Длъжен съм да се извиня за нахлуването. Не сме ли се срещали по-рано?
— Не, сър — отвърна тя, изумена от собствената си смелост.
— Не знаех, че съпругата ви е в лагера, полковник Дъглас.
— Тя дойде съвсем наскоро — обясни му Тейлър глухо.
— Е, а сега за рапорта…
— Имате ли нещо против да говорим по служба отвън, пред палатката? — предложи му Тейлър, макар че това бе по-скоро заповед.
— Както кажете, сър.
— Ще ни извиниш ли, любов моя? — попита я Тейлър и я изгледа изпитателно.
Той излезе заедно с Ейърс. Тия закрачи напред-назад из палатката, после приседна на твърдото войнишко легло и машинално впери отново поглед в дъното на палатката. Внезапно я осени спасителна мисъл.
Блейз!
Дали още скиташе самотна сред боровете? Длъжна бе да намери кобилата си. Нямаше да позволи някой зъл янки да я разстреля!
Изправи се. Трябваше да се върне и да потърси Блейз. Тейлър бе длъжен да я разбере. В края на краищата нали брат й бе в лагера. Тя бе длъжна да намери кобилата си и да се погрижи за нея.
Наведе се и пропълзя под платнището. Излезе от задната страна на палатката. Вдигна очи и с радост съзря лунния сърп и блестящите звезди. Бързо се затича към боровете и се скри сред тях.
— Блейз! Блейз! — извика младата жена. После изсвири с уста, обезкуражена от това, че никъде нямаше дори следа от животното. Пое по друга пътека, радостна, че Тейлър я бе снабдил с леко и удобно за ходене облекло.
На средата на пътеката Тия спря и се ослуша. Стори й се, че долавя някакво шумолене сред дърветата, и се обърна с радостно очакване.
Ала не видя Блейз.
Вместо нея съзря силуета на Тейлър.
Кръстосал ръце пред гърдите си, със заплашителна стойка, той я гледаше със страхотно пронизващия си поглед, от което на нея й стана нетърпимо горещо.
— Предупредих те да не правиш опити за бягство.
— Какво? Не говори глупости! Исках само…
Млъкна, защото той тръгна към нея.
— Не! Спести ми тази лъжа! За всеки случай имаш удобна измислица. Лъжеш със същата лекота, с която дишаш.
— Нямах никакво намерение да те лъжа! — разгневи се тя.
— Чудесно — кимна той. Вече бе почти до нея. Той излъчваше горещина като от жарава, като слънцето през зноен летен ден. Тия неволно отстъпи назад. Той я улови за ръката и властно я притегли към себе си: — Кълна се в Бога, не съм виждал друга жена така да се владее като теб! С такава лекота ме въвличаш в твоите игри, в твоите авантюри, след което отчаяно се опитваш да ми се изплъзнеш!