— Не, не е вярно… — опита се тя да протестира, докато се мъчеше да освободи ръката си.
— Стига игри, Тия. Ти ме принуди да се оженя за теб…
— Принудила съм те? Как? Да не съм те заплашила с опрян в челото пистолет?
— Не — саркастично отвърна той. — Само че забравяш, че брат ти бе готов да извади сабята си.
— О, но ти щеше да го убиеш със същата лекота, с която преследваш мен.
— За мое искрено съжаление, би могло да се стигне до такъв трагичен край.
— Или пък той щеше да те убие.
— И в единия, и в другия случай ти, Годайва, не заслужаваш заради теб да се пролива кръв!
От този упрек я заболя повече, отколкото ако я бе ударил.
— Нищо не разбираш… — започна тя.
— Не, ти не разбираш — прекъсна я той. — Но май ще се наложи да го разбереш.
Сякаш нещо в него се скъса. Той се наведе малко и с лекота я метна на рамо. Обхвана я паника, когато осъзна последствията от всичко, което бе направила. Брадичката й се одари в гърба му и тя си прехапа езика. В очите й запариха сълзи. Защо съдбата бе толкова жестока към нея, след като Намеренията й винаги биваха най-благородни?
— Пусни ме, Тейлър, моля те, пусни ме!
Отговор не последва.
— Моля ти се! Ще викам с все сила. Ще изкрещя бойния вик на южняците с такава мощ, с каквато не си го чувал досега. Ще крещя като луда! Ще вдигна невиждана суматоха! И тогава брат ми…
— Брат ти няма да се намеси в една разправия между съпрузи, Тия. Ти май не разбираш много от военна стратегия, явно не схващаш, че от днес правилата на битките между нас коренно се промениха, Годайва. Защото отсега нататък аз ще нося цялата отговорност за теб.
Отново закрачи напред с такъв устрем, че тя не можеше да се задържи спокойно на гърба му — главата й се люшкаше и непрекъснато се удряше в яките му плещи. Заболя я носът. Сълзите отново напираха в очите й. Дори не усети кога се бяха измъкнали от гората. Той я напъха под платнището и с лекота я внесе в палатката.
Тръшна я върху походното си легло, пое дълбоко дъх и изръмжа. Тия веднага седна и присви колене до гърдите си. Известно време никой от тях не продума, дори не помръдна, само се гледаха втренчено. Погледът му не й обещаваше нищо добро. Златисти, пронизващи и блестящи от гняв, очите му като че ли достигаха до най-скритите кътчета на душата й, безмилостни и остри като щикове. Вените на шията и на слепоочията му пулсираха в такт с разрастващия се гняв. Стоеше пред нея с ръце на кръста. Тия чуваше скърцането на зъбите му, докато той се опитваше да се овладее.
Младата жена пое дълбоко дъх и събра сили, за да посрещне това, което щеше да й каже или направи. Беше се приготвила да се бори — лесно щеше да спечели една война на думи. Знаеше, че умее да говори — дори той го бе признал. Но в момента не можеше да намери най-подходящите думи, макар че бе невинна.
Той заговори пръв.
— Добре, Годайва. Пак сме заедно.
— Пак сме заедно — повтори тя като ехо. — Слушай, искам само да се опитам да ти обясня…
— Не искам да слушам повече обяснения. Вече не вярвам на нито една твоя дума.
— Стига, ти нищо не разбираш! Исках само да намеря коня си.
— Е, ако е така, мога да те уверя, че твоята кобила е жива и здрава и скоро ще бъде доведена тук.
— Нямах никакво намерение да бягам от теб…
— Това е чудесна новина. Защото нямаше да успееш.
— Значи… — предпазливо промърмори тя, осъзнала, че той е надвесен над нея, а опасният му темперамент всеки миг може да избухне.
— Е, добре, а сега да продължим оттам, докъдето бяхме стигнали — натъртено произнесе той.
Това не го бе очаквала. Той внезапно й се стори студен и далечен, разсъдлив и в същото време готов на всичко.
— С какво ще продължим? — с трепет промълви тя.
— С нашата любов! — Думата бе произнесена с дълбок и дрезгав глас, мъжествен и толкова… подигравателен! — Ти винаги толкова бързаш да сваляш дрехите си. Трябва да призная — сухо рече той, — че в миналото се възмущавах от навика ти да си губиш дрехите, но… тук и сега е най-подходящото време и място да го направиш. Днес ние се оженихме, Годайва. Така че сега и тук е твоят шанс. Любов моя, моя най-скъпа женичке, тъкмо лекотата и безгрижието, с които сваляш дрехите си, ни доведоха дотук — до този най-важен и решителен момент в живота на една жена. И така… Тия, да започваме. Веднага.
Глава 14
„Какво правя, по дяволите?“ — запита се Тейлър. Господи, откакто се върна тази вечер в палатката си и я завари там, не осъзнаваше нищо от това, което правеше, докато всичко не стана свършен факт.
Всъщност чувствата му нямаха значение, освен че не бе на себе си от гняв. Наистина искаше да я накара да страда, да изпита поне част от болката, която го измъчваше, макар че не можеше да си обясни защо.