Обида към раната? Тя бе нанесла тежък удар върху мъжкото му достойнство и той нямаше намерение да го пренебрегне. Извърна се към нея, откри лицето й, скрито в паяжината на косата й, приглади разрошените кичури, хвана китките й, когато тя се опита да се извърне. Тия си беше Тия и никога нямаше да се предаде доброволно. Той я възседна, надвеси се над нея, стисна китките й и се вгледа в очите й.
— Ти се чувстваш наранена? — попита грубо.
— Идеята беше твоя! — обвини го тя.
— А бракът бе твоя идея. Но това…
— Това върви с брака!
Тейлър видя по гъстите й мигли да блестят сълзи. В гърдите му се надигнаха едновременно и състрадание, и гняв.
— Ти мечтаеше за галантен южняшки джентълмен, така ли?
— А пък ти мислеше за жена си! — чу се измъченият й шепот.
Нещо сякаш се скъса в гърдите му.
— Сега ти си моята съпруга — тихо промълви той.
— Аз се омъжих за един враг.
— Не си единствената. Ще го преживееш.
— Дали? Дали ще преживеем войната, дали ще оцелеем? — попита тя.
Новата му съпруга бе една твърдоглава и обидчива малка женичка, при това враг, но въпреки това той имаше желание да я пази и защитава.
Враг… съпруга. Неговата съпруга.
— Да! Ние ще преживеем войната, ще оцелеем! Аз ще се погрижа за това! — обеща й Тейлър.
Очите му в този миг й се сториха необикновено красиви, искрящи като скъпоценни камъни. Като че ли едва сега Тия започна да осъзнава, че може да му има доверие. Той се приведе да я целуне отново и усети, че устните й бяха солени от сълзи. Но този път тя не се възпротиви, дори в отговор го целуна с копнеж и подкана, след което се заредиха безброй целувки…
Той пръв отдръпна устните си.
— Нима престана да се опасяваш, че ще те обидя или нараня с нещо? — попита я Тейлър с дрезгав от вълнение глас.
— Винаги ли трябва да говорим толкова много?
Тейлър се усмихна.
— Все ще трябва да водим някакви разговори… — промърмори той. — Например… може да ти призная в някой прекрасен ден: „Госпожо Дъглас, много ми харесва начинът, по който пристъпвате. Както и начинът, по който ме гледате“. Или: „Обожавам вашето ухание“. С една дума, харесвам толкова много неща у теб, че дори не зная с кое да започна. Никога не съм очаквал, че ще се озовем в подобна ситуация, защото ти винаги си тъй красива, ослепителна, недостъпна, а в същото време съблазнителна, способна да подлудиш всеки мъж.
Черните й като абанос очи не се откъсваха от неговите. Все още бяха влажни от сълзите, но думите му явно действаха като балсам на измъчената й душа, защото от устните й не слизаше блажена усмивка.
— Никога не съм твърдяла, че не те харесвам, Тейлър, че си ми неприятен.
— След подобно признание наистина е удивително, че все още успявам да контролирам страстта си!
Тия се усмихна още по-лъчезарно.
— Тейлър?
— Да?
Бузите й пламтяха. Тя трескаво навлажни устните си.
— Ти… си… изглежда, не е чак толкова ужасно да съм с теб. Имаше право… ти наистина успя да ме съблазниш. Не мисля, че мога да бъда с някой друг така, както бях с теб.
— Слава Богу! — прошепна той.
Тя отново сънуваше. Виждаше голямата бяла къща с внушителен параден вход. После зърна малкото дете, красивото дете на балкона…
Падаше, падаше, падаше…
Събуди се с писък. Свекърва й отново изтича до леглото, за да я прегърне и успокои — милваше я и нежно я целуваше по косата.
— Всичко е наред, това е само сън, не се плаши, ние ще се погрижим, защото знаем, че това е пророческо предупреждение. Ще кажем на всички, които имат малки деца, Рианон. И всичко ще бъде наред.
Край леглото й беше не само свекърва й. Алайна също бе дошла в спалнята — държеше на ръце малкия Конар, който плачеше сърдито, че пак са го събудили.
— Толкова съжалявам — пророни Рианон. — Наруших ви съня и въобще ви причинявам куп неудобства.
— Събуждането не е неудобство, Рианон — увери я свекърва й.
— Искам само да можем да ти помогнем по някакъв начин. Най-разумно е да ни разкажеш по-подробно съня си — предложи Алайна. — Може би, ако ни опишеш всяка подробност, ще успеем да измислим нещо…
И Рианон започна да им разказва онова, което бе видяла в съня си и което я бе поразило.
Когато свърши, Алайна бе пребледняла като платно. Очите й бяха разширени от вълнение, а синият им цвят рязко контрастираше с мъртвешката бледност на страните й.
— Алайна, какво ти е? — загрижено попита свекърва й.
— Познавам тази къща! — отсече Алайна. — Знам коя е къщата, която тя ни описа.
Когато Тия се събуди, видя, че е сама. Остана дълго под завивките.
Събитията от изминалата вечер й се струваха невероятни и зашеметяващи. С настъпването на деня обаче започна да ги възприема като съвсем реални.