— Тия, искам да напишете писмо до съпругата ми. В началото на войната бях в тренировъчния лагер в околностите на Вашингтон. Там се запознах с една много мила жена. Казва се Дарла. Дарла Джейкъбс. Имаме си прекрасно малко момченце, истински красавец. Ще й напишете ли, че съм издъхнал, мислейки за нея, че съм я обичал с цялото си сърце до последния миг, да не тъгува прекалено дълго, а да се погрижи нашето дете да израсне щастливо и да го възпита да бъде добър човек. Ще й пишете ли, че съм умрял достойно, вярвайки докрай в пътя, който съм избрал?
— Разбира се, Канби.
Тия внимателно започна да сваля старите превръзки. Сърцето й сякаш заседна в гърлото. Половината му гръден кош го нямаше.
Тя бързо постави новите превръзки.
— Попейте ми, Тия. Изпейте ми песента „Божествена милост“. Спомням си как двете с майка си обичахте да я пеете, седнали на пианото в Симарон. Баща ви ви гледаше с такава гордост, а вие бяхте като два славея, по-точно като Червената роза и Бялата роза — майка ви толкова руса, а вие — толкова тъмна! Беше много красиво, мислех си, че приличате на ангели, слезли на земята.
— Ще ти попея, Канби. Ти само не говори и си пази силите.
— Няма за какво да си пазя силите! Остана ми само един дроб, така че ще говоря, докогато мога. Отец Рафаел вече е тръгнал за насам. Повечето армии имат епископални свещеници, но при нас има много ирландци и затова имаме и католически свещеник.
— Сигурна съм, че той скоро ще дойде.
— Попейте ми. Мисля, че ангелите ще чуят повече вас, госпожице Тия, отколкото молитвите на свещеника.
Тя се усмихна, стисна ръката му и тихо запя. Но когато пое дъх, за да започне втория куплет, един войник извика:
— Моля ви, по-високо, госпожо! Пейте за всички нас!
Тя изпълни молбата му. Когато свърши и последния куплет и погледна надолу, Канби бе мъртъв. На устните му бе застинала усмивка, сякаш наистина бе видял ангели.
Тия бе виждала много мъже да умират. Умираха по един я същ начин, независимо дали бяха облечени в сините униформи на Севера, или в сиво-кафявите униформи на Конфедерацията.
Докато държеше безжизнената му ръка, тя сведе глава, а сълзите се стичаха по страните й.
В палатката на доктор Брайър Иън бе разстлал няколко карти на бюрото и описваше в основни линии настоящата военна ситуация, както бе представена на последната среща, на която той бе присъствал във Вашингтон.
— Може да се обобщи, че ситуацията тук почти не се е променила. Често се изказва мнението, че е нужно мащабно нападение на целия полуостров. Хората тук са неотстъпчиви в праволинейни във вярата си. Онези, които биха признали Съюза, твърде често се боят от репресии, ако се обявят за Федерацията. Необходима е многобройна армия, за да се спечели голяма битка. В същото време блокадите трябва да се затягат все повече. Полковник Брайър, имате още няколко седмици в тази полева болница. Боя се, че след това ще се наложи да изоставим нашите ранени пленници и тези, които се водят за изчезнали. Ще трябва да се върнете в Сейнт Огъстин, където вашите хора ще имат по-леки задължения, преди отново да се върнат на тежката и отговорна служба в армията на Потомак.
— Тези мъже вече преживяха много — каза полковник Брайър. — При последната битка силите бяха почти равни и тя бе много кървава. Тези войници бяха ранени от саби, оръдейни снаряди, куршуми и щикове.
— Тъкмо затова времето в Сейнт Огъстин за повечето от тях ще бъде като ваканция — отбеляза Иън.
— Боя се, че войната тук ще продължи както досега — никоя от двете страни няма да спечели голяма победа, но…
— Много хора ще загинат — обади се Тейлър и погледна към Иън. — Предполагам, че имаш нови заповеди и за мен.
Иън кимна и му подаде кожен водоустойчив калъф.
— Това е все едно да търсиш игла в купа сено! — възкликна Тейлър и погледна към Иън, след като прочете документите.
— Знам. Да си призная, доволен съм, че са възложили тази задача на теб, а не на мен.
— И защо са я възложили на мен?
Иън го изгледа за миг, преди да отговори.
— Защото си индианец — откровено заяви Иън. — Висшето началство винаги е смятало, че най-добре познаваш блатата и не си лукав и хитър като белите. Затова си най-подходящ за тази задача.
— Каква е тази задача? — полюбопитства Брайър. — Ако не е тайна, разбира се. От известно време работя заедно с полковник Дъглас и откровено мога да кажа, че не съм служил с по-свестен офицер.
Тейлър погледна към Брайър, изненадан от категоричните думи на стария офицер.
— Благодаря ви, сър. Но се боя, че тази мисия е поверителна. Ще тръгна след няколко дни.