— Да се поразходим надолу покрай потока. Там е хладно и много приятно, чудесно място е — с онези борове, с горските ручеи и вирове. Сега разбирам хората, които обичат да посещават тази местност. Доскоро не вярвах, че някога ще ми се случи да пожелая да бъда на подобно място, далеч от цивилизацията. Но ето че се случи — опознах го и дори го обикнах!
— Къде си отрасла?
— В северния щат Масачузетс. Там често е студено, много студено!
Войниците се усмихваха или кимаха приветливо, когато двете жени се разхождаха из лагера. Тия, свикнала да бъде преследвана, често трябваше да си напомня, че вече никой не я следи и няма нужда да се озърта на всички посоки.
Слънцето клонеше към залез и сенките на боровете се удължиха. Сесилия много добре знаеше накъде води новата си приятелка — по добре отъпканата пътека, често използвана от хората в лагера. По нея се стигаше до едно от скритите в гората езерца, с бистра планинска вода, удивително чиста, но и много студена. Тия изми лицето си, отпи от водата и седна на брега, за да се порадва на освежаващия ветрец.
— Чудесно е, че си тук, в лагера — отбеляза Сесилия и се излегна на брега до Тия. — Имаш много опит с ранените войници.
— Трябва да призная, че ти си още по-способна, защото си невероятно компетентна, организирана и ефективна! — похвали я на свой ред Тия.
— Стига, не заслужавам чак толкова похвали! — засмя се Сесилия.
— Освен това се справяш чудесно с осигуряването на превръзките, хинина и другите лекарства, турникетите, морфина, лауданума…
— Да, за щастие разполагаме с доста обезболяващи средства.
— Всичките тези медикаменти са много важни за успешното лечение — продължи Тия.
— Моят баща винаги е готов да поеме сериозни рискове, ако може да помогне на някого. Забелязах, че в едно отношение приличаш на него.
— И моят баща е чудесен мъж. Спомням си, беше в началото на войната, когато за пръв път споделих с него желанието си да му помагам. Така се случи обаче, че след това почти не ми оставаше време за заниманията, които са задължителни за благовъзпитаните матрони от елита на светското общество. Тези високомерни дами не одобряват младите жени да стават медицински сестри и да се грижат за ранените. Според тях ние не бива да контактуваме с войниците, понеже било непристойно да се докосваме до телата им.
— Наистина ли е така в северните щати? — попита Тия, искрено удивена, че една толкова миловидна, женствена и изискана млада жена като Сесилия Брайър е имала същите проблеми, които бяха измъчвали и нея. — А пък аз си мислех, че само на Юг жените са потискани и ограничавани.
— Не, на мен ми се струва, че всички жени, независимо на коя от двете враждуващи армии помагат, са жертви на недостойни упреци, хули и клевети. Критиките към мен не престават, въпреки че съм дъщеря на военен лекар, при това с висок чин в армията. Няма съмнение, че жени като нас и останалите медицински сестри във военните болници се нуждаят от подкрепа. Когато Доротея Дикс бе назначена за директор на всички медицински сестри, някои от жените, които искаха да работят като доброволки, бяха приети добре. — Сесилия се усмихна и на бузите й се появиха трапчинки. — Но не и аз! Тя ми каза, че съм твърде млада и хубава, за да работя в болница във Вашингтон и че няма да ме приеме. Сестрите, които работеха при нея, трябваше да са навършили тридесет години и да са плоски и безцветни! Тогава аз отидох при татко и макар да не му се искаше през цялото време да бъда на бойното поле, той заяви, че никой няма да му нарежда кой може да му помага и кой не. И оттогава неотлъчно работя заедно с него. Надявам се, че се справям добре със задълженията си.
— Аз също се надявам — кимна Тия. — Когато започнах да работя с брат си, нямаше големи сражения и можехме сами да се справяме с ранените. След това обаче започнаха големи морски битки, артилерийски обстрели по крайбрежието и много по-мащабни сухопътни сражения. Никога няма да забравя първия път, когато докараха огромен брой ранени. Джулиан ми каза да измия лицето на един войник. Бедният младеж беше много по-зле от приятеля ми Канби. Едно гюле бе откъснало част от носа му и двете му очи бяха извадени. Помислих, че ще повърна. Някак си успях да изчистя лицето му, но след това трябваше да изляза на чист въздух. Джулиан бе ампутирал крайниците на няколко ранени и аз се препънах в тях, докато се опитвах да изляза от палатката. Паднах върху купчина отрязани крака и ръце. Обаче знаех, че ако сега се поддам на паниката и побягна, никога повече няма да се върна. И останах — реших, че в крайна сметка нямам нужда от чист въздух, че ранените се нуждаят много повече от мен, и се върнах. Всичко това е толкова болезнено, толкова тъжно, че дори и сега, когато видя осакатен мъж, сърцето ми се свива от мъка и състрадание. Пред тази трагедия бледнеят всякакви житейски дребнавости.