„Остави я да върви!“, каза той. И тя тръгна.
С широки решителни крачки се отдалечи от палатката на брат си. Отново се запъти към боровете. Падналият мрак бе в пълен унисон с настроението й. Изправи се пред студеното езеро зад боровете.
„Конят ми! — помисли си тя. — Къде ми е конят? Само ако можех да намеря Блейз…“
Едва не извика от изненада, когато една ръка се отпусна на рамото й. Инстинктивно се дръпна, за да се освободи.
Тейлър. Проклет да е. Проклет да е заради способността си да се движи като пантера. Бързо, безшумно…
Не вярваше, че ще я последва.
— Какво правиш, по дяволите?
— Разхождам се между боровете. Какво мислиш, че правя?
— Опитваш се да откриеш начин да избягаш — категорично отсече той.
— Нима? И кой ще ме преследва, след като ти заминеш? Какво значение има? Нали самият ти каза: остави я да върви. Чух го с ушите си!
Той скръсти ръце пред гърдите си.
— И къде си мислиш, че отиваш?
Тия също скръсти ръце пред гърдите си и яростно впери поглед в него.
— Когато каза на Иън да ме остави да си вървя, къде мислеше, че отивам?
— В нашата палатка.
— В нашата палатка? Каква неочаквана щедрост. Нашата палатка. Една палатка на янки. Покорно благодаря. Не желая да бъда съсобственичка на една палатка в лагер на юнионистите.
— Тия, нямам много време и не смятам да го прахосвам в безсмислени спорове с теб.
— Добре. Спести си тази досада. Въобще не е нужно да прекарваш времето си с мен!
— Тия, върни се обратно или сам ще те отнеса.
Тя стоеше настръхнала, без да откъсва очи от него. Изведнъж се удиви на собствения си език; вече сама не се разбираше; не знаеше защо изпитва такъв гняв; защо в същото време й се искаше да плаче.
— Добре. Това е всичко. Вече ми дойде до гуша.
— На теб ти дошло до гуша, така ли? — повтори тя. — На мен ми дойде до гуша!
— Бягай тогава. Хайде, бягай, какво чакаш.
— Каква игра играеш сега, по дяволите? Престани веднага или, кълна се, ще те ударя. Имам страхотен замах, израснала съм с двама братя. Не дойдох тук, за да бягам, глупако! Никога не съм имала намерение да бягам…
— О, да, имаше. Много ти се искаше да избягаш. Е, можеш да си вървиш. Направи го. Върви си. Нека ти помогна…
Тейлър я бутна по рамото. Вбесена, но в същото време изплашена, тя бавно отстъпи назад.
— Направи го!
Пръстите му обвиха нейните, които бяха свити в юмруци. В този миг Тия бе сигурна, че е способен на истинска грубост.
Обърна се и побягна. Стигна до брега на езерото, но не спря. Тичешком навлезе във водата, но студените пръски я заляха цялата.
„Глупачка!“ — вбеси се на себе си младата жена. Той нарочно я бе предизвикал. Мокрите тежки поли й пречеха, преплитаха се в краката й, но сега не можеше да спре. Той бе зад нея.
О, това бе лудост, истинска лудост!
Въпреки това продължи да бяга. Можеше да бяга бързо, знаеше го, но бе избрала грешна посока и много скоро щеше да потъне.
Чу го зад гърба си, хукна напред, после внезапно се извърна към него. Той беше там, само на няколко метра, но също спря. Преценяваше разстоянието, обмисляше как да я хване.
Тия се запита дали не може да се измъкне с плуване. Не и с таза пола, натежала от водата… Но имаше дълги долни гащи.
Изхлузи обувките си, после потърси копчетата на полата си, без да отделя поглед от него. Напипа ги и ги разкопча. Веждите му се повдигнаха изумено.
— Ах, моя любов. Винаги ли се събличаш, когато си в опасност?
— Когато си притиснат в ъгъла, използваш всякакви средства, за да се измъкнеш от врага!
Измъкна се от полата и се гмурна във водата. Беше отлична плувкиня. Беше прекарала много часове във водата — в реки, горски вирове, сред морските вълни. Но той също.
Отсрещният бряг на езерото се простираше пред нея. Внезапно осъзна, за съжаление твърде късно, че той ще я остави да стигне първа до брега.
Когато се изправи, видя, че Тейлър е свалил мундира си, ризата, ботушите и идва след нея. Дори не бързаше. Забеляза мускулите, които играеха под бронзовия загар на раменете и гърдите му, а ръцете му — отпуснати от двете страни на тялото му — бяха стиснати в юмруци. Не тичаше; вървени към целта си спокойно и застрашително.
Тя изруга и отново се затича. В следващия миг го почувства. Все едно топъл вятър погали гърба й…
Той я хвана за разветите черни коси…
Глава 16
Тя изкрещя. Той пусна косата й, но продължи да стиска ръката й.
После я изви и тя за кратко усети страхотната сила на гнева му. Тия отново извика, но напразно. Двамата паднаха едновременно в плитката вода. Наоколо се разхвърчаха пръски. Той легна върху нея, наполовина потопен във водата, а тя трепереше неудържимо. Цялата бе вир-вода. Стана й студено, толкова студено, както никога досега. Вцепенена от студа, Тия не можеше да помръдне.