— Тейлър! — промърмори тя и се уви по-плътно в одеялото.
— Какво?
— Какво… какво ще обясниш?
— Че дрехите ти са мокри?
Страните й пламнаха.
— Но…
— Никой няма да задава въпроси — отвърна той и излезе. Тия се сви на леглото, загърната с одеялото, опитвайки се да се стопли. Тейлър се върна след няколко минути. Носеше в ръка войнишко канче, от което се издигаше пара и се разнасяше апетитна миризма.
— Това е прочутата пилешка супа на Хенсън — рече той и й подаде канчето.
Тя го пое, благодарна на топлината, която първо стопли дланите й, а когато отпи няколко глътки, се разля по цялото й тяло.
— Изглежда, Хенсън пак е откраднал някое южняшко пиле — пошегува се Тейлър.
— А за теб няма ли? — попита Тия.
— Аз ядох по-рано с войниците.
Тя не възрази. Умираше от глад, а супата на Хенсън — независимо дали бе сготвена от откраднато пиле или не — беше много вкусна.
Той я наблюдава известно време, после се обърна, отново излезе навън и се върна с две чаши кафе. Тия бе изпила супата, Тейлър взе канчето от ръцете й и й подаде чашата с кафе.
Младата жена изпи и кафето. Вече почти се бе стоплила.
Той взе чашата от ръката й, а тя се отдалечи от леглото, без да сваля одеялото от себе си. Чу как той свали мокрите си панталони, повдигна стъклото на лампата и духна пламъка.
Тя продължи да стои неподвижно в тъмнината, на няколко крачки от леглото.
Тия го чу как се промъкна под завивките, после чу въздишката му.
— Ела в леглото, Тия.
— Кога тръгваш?
— Скоро.
— Не се чувствам уморена, за да си лягам.
— Ела при мен, за да се стоплиш.
— Вече не ми е студено.
— Ела тогава, за да се успокоиш.
— Няма от какво да се успокоявам.
— Много скоро ще има от какво. Имам много малко време и не искам да го прекарвам сам. Ела в леглото.
Тя пристъпи бавно. Тейлър я придърпа към себе си, без да сваля одеялото. Тя почувства ръцете му, докосването му, тялото му. Искаше да заспи до него и да се събуди до него.
Но той нямаше да остане дълго.
Трепна изненадано, когато чу шепота му:
— Тия, мислиш ли, че аз искам да замина?
Тя се извърна към него и зарови лице на гърдите му, опитвайки се да задържи този миг. Ръката му погали косата й и тя се притисна още по-силно към него. След малко чу учестеното му дишане и осъзна, че нейните пръсти, галещи гърдите му, го възбуждат. После те се спуснаха надолу по стегнатия му корем и продължиха, докато достигнаха члена му… докоснаха го едва-едва, съвсем лекичко, но предизвикателно…
След миг тя вече се извиваше в прегръдките му, а той я любеше бавно, толкова бавно, че я подлуди, и тя започна да го обсипва с целувки, опитвайки се да задуши вика на наслада, напиращ на устните й…
После отново се върна към реалността извън интимността на техния малък свят, към тъмнината, страха, лагера на янките.
— Никак не ми се иска да заминавам точно сега — изрече тихо той.
— Тогава не заминавай.
— Трябва.
— Получил си заповед.
— Не е само това. Аз вярвам в това, което правя.
— Аз също — прошепна тя. — Аз също!
В същия миг й се прииска да не бе казвала тези думи, защото осъзна, че макар той да не й отговори и да продължи да я прегръща, тялото му сякаш се напрегна. Тейлър лежеше буден и се опитваше да разбере дали тя наистина вярва в това, което прави. Както и онова, което я правеше толкова опасна.
— Тейлър, кълна ти се…
— Ти вече толкова пъти ме лъга!
— Но…
— Ще отидеш в Сейнт Огъстин. И ще останеш там, докато дойда да те взема.
— Добро утро.
Едно от странните явления, съпътстващи брачния живот, вероятно се състоеше в това, че Тия се събуди по-уморена, отколкото беше снощи, преди да си легне. Гласът, който я събуди, в първия миг й се стори съвсем непознат. С мъка повдигна клепачи, но в следващия миг широко отвори очи от изненада. Видя Риса, съпругата на братовчед й Джеръм, настанила се удобно на войнишкия стол на Тейлър. Тя изглеждаше прекрасно — свежа, красива, отпочинала, нямаше нищо общо с този лагер и с войната. Беше елегантна и самоуверена. Кестенявата й коса бе стегната в кок на тила й; очите й, зелени като боровата гора, светеха оживено. Риса бе дъщеря на генерал Магии от армията на юнионистите. Някога, преди войната, тя за малко не се бе омъжила за Иън. Войната си прави странни шеги — Иън се бе оженил за Алайна, която бе въплъщение на идеалите на стария Юг, а Риса, която пламенно вярваше в идеите на Съюза, се бе омъжила за Джеръм — беглец от Юга, който непрекъснато нарушаваше блокадата около Флорида, наложена от флотата на янките.
— Риса!
— Тия Маккензи — извини ме, трябваше да кажа тия Дъглас. Боже, Боже, каква ли още изненада ще ни поднесе тази война! — пошегува се Риса.