Като дете той бе силно привързан към Джеймс, Тийла и децата им. Ала сега…
Знаеше, че мнозина щяха да се бият храбро за Джеймс Маккензи, щяха да бранят това място също толкова яростно, колкото и да защитават самия него, ако почувстват, че нещо застрашава живота му. Тейлър би трябвало да се страхува да идва тук, но не беше така. Независимо на чия страна бе Джеймс в тази война, той никога нямаше да позволи да застрелят негов роднина в дома му.
В мига, в който си го помисли, Тейлър се сепна от ненадейно изсвирване. Извърна се навреме, за да посрещне нападението на воина, който се нахвърли върху него с яростен устрем от клоните на една дива лоза.
Тейлър и нападателят му се строполиха на земята. Той знаеше как при такова падане да се извърти, за да използва тежестта на другия — знаеше как да се извърне, за да постави противника в неизгодна позиция. И Тейлър се озова върху него, притискайки силно към земята ръката му, която държеше дългия остър нож. Нападателят бе чистокръвен семинол, гъвкав и мускулест младеж. Кожата му бе намазана с меча мас и той бе дяволски хлъзгав. Носеше само къса кожена препаска като всички индианци, които бяха научили от опит, че дрехите могат да причинят инфекция и една обикновена рана понякога може да се окаже смъртоносна.
Храбрецът бе млад, силен и изпълнен с ярост. Тейлър удари с все сила ръката му в земята — трябваше да избие оръжието, преди противникът му да успее да го забие в гърлото му. Младежът изръмжа, но Тейлър го удари още веднъж. Ножът се изплъзна от ръката му и падна на земята. Тейлър го сграбчи и го захвърли надалеч в близките храсти. Индианецът заби юмрук в брадичката на Тейлър. Ударът бе зашеметяващ. Тейлър раздвижи челюстта си, надявайки се да не е счупена някоя кост. Можеше да извади колта си и да изпрати един куршум право в сърцето на воина. Всъщност подобно действие би било оправдано, ако искаше да спаси живота си, тъй като червенокожият под него бе подивял от ярост и се извиваше неистово, опитвайки се отново да го удари. Тейлър заби юмрука си с все сила в лицето му. Зашеметеният индиански воин застина.
— По дяволите, да не си посмял да ме нападнеш отново, глупако! — предупреди го Тейлър и се изправи. — Не съм тук, за да се бия с когото и да било.
— Тогава защо си тук?
Въпросът, зададен на английски, прозвуча изневиделица някъде отзад. Тейлър се обърна. Висок, слаб семинол, с твърдо изсечен профил, стоеше пред него. Тейлър позна в него мъжа, известен като Били Боунс. Той му бе роднина — син на братовчед на неговата баба.
— Били, аз съм Тейлър.
— Виждам — мрачно отвърна Били.
Мъжът носеше пушка, която обаче не бе насочена към Тейлър. Но ако решеше да стреля, щеше да го направи по-бързо от светкавица.
— Искам да се видя с Джеймс. Сам съм и не желая да причинявам неприятности.
— Това е южен щат. А ти си с униформа на Севера. Защо си дошъл тук с тази униформа?
— Защото аз не съм шпионин, Били. Дойдох тук, без да се крия, такъв, какъвто съм.
— Такъв, какъвто си, ти не си приятел.
— Били, ние сме роднини независимо от дрехите, които нося. Дори и да съблека униформата си, аз ще продължавам да вярвам в каузата, за която се бия.
Били Боунс кимна след кратък размисъл и заговори на езика мискоги — казваше на младежа да стане от земята.
Воинът, който бе нападнал Тейлър, се изправи на крака, но без да го изпуска от очи.
Били вдигна ръка и кимна към Тейлър да го последва.
Двамата поеха по пътеката, която водеше към задната част на къщата. Фрайър послушно ги последва. Пристанът се намираше откъм североизточната страна на къщата и Тейлър бе сигурен, че там охраната е засилена. Освен това не се съмняваше, че Джеръм често акостира на този пристан със своя кораб беглец „Лейди Варина“.
Джеймс Маккензи стоеше на задната веранда, скръстил ръце пред гърдите си. Също като Били и той знаеше за пристигналия посетител.
— Тейлър — поздрави го Джеймс строго, — изглежда си насинил челюстта си.
Тейлър се ухили.
— Да, но трябва да видиш противника ми.
Джеймс се усмихна и за миг сведе поглед.
— Щом си наранил другото момче, сигурно наистина си бил застрашен.