Тия се вгледа замислено в нея.
— Някой трябва да отиде при Варина Дейвис.
— Ти я познаваш — обади се Риса. — Президентът Дейвис беше военен министър, преди да започне тази лудост. Баща ти и братята ти бяха приятели с него. Преди войната ти си посещавала неговия дом.
— Да, бях там няколко пъти преди началото на войната, заедно с моето семейство. Но ти също си ги посещавала в Белия дом на Конфедерацията, където живеят в момента. Ти си била там с Джеръм в първите седмици след обявяването на войната. Освен това си съпруга на прославен герой от армията на Юга…
— И дъщеря на генерал от армията на Севера. Освен това аз… аз не съм сигурна дали ще мога да издържа това пътуване — заяви Риса. В гласа й се прокрадна извинителна нотка.
Тия усети как хлад пролази по гърба й. Не, тя нямаше да се опитва да убеждава Риса на всяка цена да замине. Не биваше да пътува, ако очакваше още едно дете. А пък Конар, малкият син на Рианон, беше едва на няколко месеца.
— Ами Алайна… — смутено промърмори тя.
— Алайна не е добре — обясни й Рианон.
— Не е добре?
Рианон сви рамене.
— Алайна също е бременна.
— Бременна? Да не би жените от рода Маккензи да са решили да осигурят възпроизводството на населението на целия Юг? — горчиво попита тя.
— Тия! — възмути се Риса.
— О, извинявай. Толкова съм объркана, че не съобразих…
— Да не би да се страхуваш, че Тейлър ще ти се разсърди? — попита я Рианон.
— Сигурно се страхува — процеди Риса и се вгледа втренчено в лицето на Тия.
Тия внезапно се озова в положение на отбрана, като малко дете, принудено да измисля оправдания, за да не изпълни нарежданията на възрастните.
— Не, разбира се, че не. Искам да кажа, че той сега не е на бойното поле, замина, без да ми обясни поне с няколко думи. Така че няма причина да не мога да посетя Брент, само че…
— Иън сигурно няма да й разреши да замине — заяви Рианон и сви рамене.
— Да, по всяка вероятност Иън няма да остане тук задълго — съгласи се Риса. — Чух, че изтеглят много офицери и войници на север от Флорида, защото се готвела нова офанзива. Генерал Грант твърди, че войната трябва да прилича на истински ад, и възнамерява да го постигне.
— Сякаш досега не беше — недоволно промърмори Тия.
— Така че Иън ще бъде затрупан с нови задължения. А освен това трябва да се грижи за Алайна. Ако се окаже възможно да се измъкнеш оттук, преди той да потегли на север, не трябва да пропускаме тази възможност.
— Добре, всичко ще се реши тази нощ — рече Рианон, отново обхваната от нервни тръпки и видимо обезпокоена. — Сега най-разумно ще е да отидеш да се наспиш. Ще отложим решението за сутринта. Мисля, че все още разполагаме с достатъчно време.
Достатъчно време…
Но на Тия не й бе нужно да чака разсъмването, за да приведе в ред мислите си.
Тъкмо се пъхаше в леглото, когато на вратата се почука. Оказа се, че късно вечерта се бе случило поредното нещастие — премазан бил кракът на някакъв мъж, синът му пък си ударил ръката, а седемгодишната му дъщеря също пострадала сериозно.
Лекарят Жан Буве беше опитен млад хирург. Тия му помагаше през цялата нощ. Наложи се да бъде ампутиран кракът на мъжа. Ръката на момчето се оказа счупена, но лекарят я намести и каза, че има надежда момчето скоро да оздравее. Обаче борбата за живота на момиченцето продължи до сутринта. Тия се опитваше да вдъхне кураж на детето, което за нейна изненада се оказа доста храбро.
— Боли ли те? — попита го Тия. — Лекарят ще облекчи водките ти. Нали знаеш, че лекарствата много помагат?
Момиченцето й се усмихна плахо.
— Не боли чак толкова много! Знам, че всичко ще бъде наред. Ако умра, ангелите ще дойдат да ме вземат. Както дойдоха за брат ми Даниел. Той умря при Гетисбърг и сега е там горе в рая, така че ако умра, няма да съм сама.
— Няма да умреш! Трябва да живееш. Разбра ли ме? Навън те чака майка ти. Плаче още от вчера. Така че трябва да оцелееш, за да спре да плаче.
Но малкото момиченце умря въпреки старанието на лекаря, въпреки целебното докосване на ръцете на Рианон. Тия бе до леглото му, когато малко преди разсъмване момиченцето напусна този свят. Беше толкова красиво дете, с много нежни мигли и с устни, червени като ягоди. Изглеждаше като заспало в смъртта. Тия го прегърна и заплака — отказваше да повярва, че това дете си бе отишло завинаги. Така я завари лекарят й и каза, че майката иска да бъде с детето си. Тия седеше вцепенена в кабинета на лекаря и чу, когато извикаха фотографа. Знаеше, че това бе обичаен ритуал — да снимат за последно починалите деца, за да ги помнят родителите им. Докато държеше на ръце детето си, за да го снима фотографът, майката плачеше неудържимо. Детето изглеждаше спокойно, като заспало. Въпреки това сцената бе толкова ужасна, че Тия едва издържа.