Извади от вътрешния джоб на мундира си документите, които носеше — писма и заповедта за уволнението на Майкъл Лонг, — и ги подаде на Джеймс.
— Сър, моля да ме извините, но няма да мога да вечерям с вас.
— Какво смяташ да правиш?
— Смятам да открия съпругата си.
— Но тя ще бъде на територията на Конфедерацията.
— Свикнал съм да я залавям на територията на Конфедерацията.
— Пази се, Тейлър, много се пази.
— Да, сър, ще се пазя.
Той оттласна малката лодка от брега, скочи в нея, взе веслото и яростно загреба.
Какво, за Бога, правеше тази жена? Каква безразсъдна игра играеше този път? Дали примамваше други войници, за да ги поведе към засада? Нямаше значение колко бе ловка, бърза, внимателна и хитра, в крайна сметка щяха да я заловят.
В гърлото му заседна корава буца. Не можеше да я загуби…
За миг спря да гребе и се втренчи в тъмното кадифе на нощта, заслушан в тихия плисък на вълните. Сърцето му се изпълни с мъка и болка.
Затвор. Да я отведе в някой от затворите на Федерацията. Това изглеждаше единственото решение.
Глава 19
Пътуването на север бе много рисковано. Войната се бе превърнала в истински ад, а янките прилагаха спрямо Юга политиката на „опожарената земя“. Повечето железопътни линии бяха разрушени и да се пътува с влак бе много несигурно. Янките постоянно бомбардираха фортовете, които защитаваха Чарлстън, и по този начин пътуването с кораб ставаше също толкова опасно.
Но всичко това малко интересуваше Тия. Не можеше да се отърси от образа на красивото малко момиченце, което бе умряло. Не можеше да забрави начина, по който фотографът бе нагласил мъртвото дете, за да направи снимката. Спомени. Спомени, които щяха да я преследват, докато е жива.
Тя остави Риса и Алайна да се заемат с приготовленията за пътуването й, които доста поспориха за маршрута й, как и кога да пътува. Във всички случаи Тия нямаше голям избор — налагаше се да пътува, докато наоколо се водеше война и когато не можеше да разчита на ничия помощ. Снахите й и Риса приличаха на три загрижени за пиленцата си квачки. Те потеглиха от Сейнт Огъстин заедно с нея и я придружиха на юг до мястото, където щеше да се качи на кораба, който да я преведе през блокадата. Увериха се, че капитанът е почтен мъж, а той им гарантира, че ще се грижи за Тия.
Капитан Ларсон бе любезен, дребен мъж със загрубяло лице, посветил се изцяло на каузата на Юга. Тия се хранеше в каютата му и по време на обедите и вечерите той говореше с любов за двете си малки дъщери, както и за съпругата си, която бе умряла по време на раждане. Споделяше с нея колко много презира мъжете, които се смятат за бунтовници, но преминават блокадата единствено заради чистата печалба. Те нанасяли на Юга много по-тежки щети, отколкото самите янки.
Тъй като Чарлстън бе под тежък обстрел, капитанът реши, че ще е по-добре да я отведе до Уилмингтън. Според него пътуването по море не бе безопасно за една жена, макар че вече изобщо нямаше безопасен начин да се пътува през Юга.
Случи се така, че Тия можа да слезе от кораба в Северна Каролина, точно до границата с Вирджиния. Капитан Ларсон получи съобщение от свръзката си в пристанището, че Брент е уредил да я придружат до болницата в покрайнините на Ричмънд, където той работеше. Сърцето я заболя, когато се запозна с двамата мъже, които щяха да я отведат при братовчед й — те бяха толкова слаби, а униформите им бяха избелели и изпокъсани. И двамата бяха ранени и още не се бяха възстановили достатъчно, за да се върнат на фронта, ала въпреки това с готовност се бяха съгласили да придружават и защитават една жена, която би могла да бъде нападната по пътя от дезертьори или янки. И двамата й спътници бяха много любезни, възпитани и решени да й осигурят поне удобно легло за през нощта. Първата си вечер младата жена прекара в малка, но все още действаща плантация, която заради отдалеченото си местоположение бе избегнала опустошителните набези на янките. Стопанката й бе съпруга на лейтенант, който бе познавал Иън преди войната. Жената смяташе, че сега Тия мрази брат си.
Освен това Тия много внимаваше да не се изтърве, че е омъжена за янки. Домакиня, която бе фанатично предана на каузата на Юга, като нищо можеше да я изхвърли от дома си. За щастие жената, изглежда, вярваше, че братовчед й Джеръм е едва ли не най-големият герой на Юга.
Малката група потегли рано на следващата сутрин. Яздеха спокойно, но когато чуваха други конници, се стараеха да ги избягват. Сержант Брустър, по-възрастният от двамата й придружители, се опасяваше да не попаднат на някоя разузнавателна група на янките. Но в градовете се осмеляваха да се движат по главните пътища. Освен това имаха възможност да си купуват храна, а някои места, покрай които минаваха, сякаш въобще не бяха засегнати от войната. Хората тук твърдяха, че Югът, разбира се, ще спечели войната и макар че Европа е отказала да признае тяхното правителство, това доказва само собственото й късогледство. Според тях Югът никога нямаше да бъде победен. Духът на местните жители си оставаше все тъй висок както в първите месеци след началото на Гражданската война.