— Не може да влезете вътре!
— Какво се е случило? Пуснете ме! Аз съм лекар! — възмутено се развика Брент.
Мъжът решително поклати глава.
— Твърде късно е. Случи се нещо ужасно. Малкият Джоузеф Емъри падна от балкона.
Брент и Тия се спогледаха настръхнали. На нея й се сторя, че кръвта застина във вените й.
— Извинете, искам да видя детето! — изкрещя Брент, блъсва мъжа и се промъкна покрай него. Тия го последва.
Момчето лежеше на каменните плочи, заобиколено от членовете на семейството. В цялата къща цареше суматоха и затова никой не се опита да попречи на двамата новодошли да наблюдават сцената отстрани. Чуваха се стенания, плач, хлипане. Прислужници и деца трескаво подтичваха напред-назад. Вече се чуваха първите коментари на смаяната тълпа, която много бързо се струпа пред президентската резиденция:
— Нашият президент е преуморен от толкова много работа…
— Госпожа Дейвис му носела закуската всеки ден в кабинета, защото той въобще не си лягал…
— Оставила децата само за малко, за да му занесе закуската…
— Момчето паднало от балкона!
— Всички казват, че бил любимецът на баща си.
— Издъхнало в ръцете на баща си…
— Той го притискал до гърдите си и плачел до сетния дъх на детенцето…
— Горкото дете!
Под смъртоносната веранда президентът на Конфедерацията Джефърсън Дейвис, паднал на колене, с измъчено лице, държеше на ръце безжизненото тяло на детето си. Безмълвни ридания разтърсваха раменете му. Съпругата му бе до него. По страните й се стичаха сълзи. Плачеше неутешимо. Тия прехапа долната си устна — забеляза, че първата дама на Юга бе в напреднала бременност.
В това състояние трябва да понесе подобна агония…
Отстрани неловко стояха войници.
— Сър…
Тия видя, че бе дошъл пратеник с телеграма.
— Защо моето дете, о, Господи, защо моето! — извика Дейвис. — Защо, Господи, той е толкова малък!
Варина, висока, с величествена осанка, но напълно съкрушена, погледна войника, но не каза нищо. Мъжът се извърна и сведе глава. И най-коравото сърце не можеше да устои на подобна гледка. Красивото дете, петгодишният Джо, лежеше неподвижен в прегръдките на баща си. Нито един враг в човешки образ не би могъл да му причини подобно страдание, каквото Господ му бе отсъдил да преживее в този ден.
Колкото и да бяха неотложни делата на Конфедерацията, днес трябваше да почакат. Варина се свлече на колене до съпруга си и мъртвия си син.
Брент стисна ръката на Тия. Тя не помръдна. Стоеше и се взираше в малкото момче.
Как ще го понесат? Беше видяла много ужасни неща — млади мъже, поносени в разцвета на силите им, — но въпреки това загубата на това дете изглеждаше толкова несправедлива, толкова жестока, че тя се запита дали всъщност има Бог. Ако наистина имаше, сигурно в този миг се надсмиваше над всички тях, може би ги наказваше за смъртта и жестокостите, които си причиняваха един на друг…
Брент издърпа Тия настрани от увеличаващата се тълпа прислужници, войници, минувачи и приятели.
— Брент, дали не можеш да направиш нещо… — прошепна отчаяно тя.
— Той е мъртъв, Тия — тихо отвърна Брент. — Нищо не мога да направя.
Брент не можеше да направи нищо за детето, но двамата с Тия останаха още малко. Пристигаха нови и нови пратеници със съобщения, които биваха препращани към военния съветник на президента. Брент и Тия седнаха да почакат в малкия кабинет на Варина, разположен на партера. Той се изуми от купчината неотворени писма, която лежеше до кошничката й с ръкоделие. На най-горното писмо се виждаше обратният адрес: Рианон Маккензи, Симарон, Тампа Бей. Флорида.
Почувства как сърцето му сякаш заседна в гърлото. Писмото й бе пристигнало, те също успяха да дойдат. Обаче твърде късно… Може би все пак съдбата си оставаше в Божиите ръце, а Той оставяше хората само да си мислят, че могат да я променят.
Тия беше съвсем изтощена и сякаш не забелязваше нищо около себе си. Красивата й светла кожа изглеждаше снежнобяла на фона на гарвановочерната коса и тъмните очи — толкова бе бледа. Не бе видяла писмото. Когато най-после се обърна, за да отговори нещо на госпожа Чеснът, Брент незабелязано взе писмото и го пъхна в джоба на сакото си.
Сега то не можеше да помогне с нищо, само щеше да причини допълнително болка на семейството.
Тейлър пристигна във Вашингтон с парахода „Маджести“, на който се бе качил от пристанището на Сейнт Огъстин. Чу едно вестникарче да крещи последната новина, че Бог бил наказал жестоко президента на Конфедерацията — малкият Джоузеф Емъри Дейвис бил мъртъв.