— Да, сър — отвърна Тейлър, макар въобще да не възнамеряваше да се прибере вкъщи.
След като напусна президентската резиденция, Тейлър се насочи към кръчмата, където обикновено се отбиваха офицерите от кавалерията. Не му се искаше веднага да се прибере в жилището си във Вашингтон, Може би защото още от началото на войната бе избягвал тази квартира — в гардероба още висяха дрехите на Аби. Така и не намери нито време, нито сили да ги махне оттам. Нейното присъствие се усещаше навсякъде в този дом. Тя дори бе започнала да плете дрешки за бебето, което очакваше, и бяха купили детска люлка от махагоново дърво с изящна дърворезба.
В кръчмата завари десетина стари приятели, половината от тях вече военни инвалиди, както и политици от различните политически групи, толкова влиятелни по това време във Вашингтон. През март генерал Грант се бе прибрал в града, за да се съветва с президента Линкълн. Плановете им предвиждаха да бъдат предприети два мощни удара срещу Юга — войските на генерал Грант щяха продължат да преследват силите на Робърт Лий към подстъпите на Ричмънд, а дълбоко в тила на Юга щеше да бъде нанесен страхотен разсичащ удар с цел да бъде прекършен гръбнакът на отбраната на Юга. Луизиана вече бе започнала да се огъва и там дори бяха сформирали ново правителство, много по-благосклонно към Севера. Обаче Южна Каролина трябваше да бъде поставена на колене, защото именно там се коренеше гнездото на бунта, на неподчинението пред Вашингтон, следователно съпротивата трябваше да бъде смазана първо в този отдавна непокорен щат.
Тейлър бе преполовил второто си уиски, когато един войник от съседната маса го поздрави:
— Полковник Дъглас, сър!
Той се обърна, но в първия момент не го позна. Непознатият му се видя състарен, с посивели бакенбарди и пълно лице. Носеше сержантска униформа.
— Здравейте, сержант — вежливо кимна Тейлър.
— Беше много отдавна, сър. В началото на войната бях редник в кавалерията и служех под ваша команда в Манасас. Един куршум ме улучи в крака и оттогава не мога да яздя добре.
— Аха… да, спомних си. Да, Грейнджър. Името ти е Грейнджър, нали?
— Да, сър, точно така. Сержант Хал Грейнджър.
— Ами, радвам се да те видя, сержант. Радвам се, че си оцелял след толкова много битки. — Тейлър допи уискито си.
— Благодаря ви, сър. И вие не изглеждате зле. Не бих искал да ви досаждам, полковник. Стига ми само това, че се срещнах с вас. Но понеже вече работя като надзирател в затвора „Олд Капитъл“, дочух, че сте се оженили за една южнячка от рода Маккензи.
Неприятно изненадан, Тейлър смръщи вежди.
— Да, истина е, сержант. И какво друго сте чували за рода Маккензи?
— Нищо лошо не съм чувал да се говори, сър. Случи ми се да се срещна с хора, носещи фамилията Маккензи. Веднъж съдбата ме срещна с един морски капитан, бунтовник от Конфедерацията, но той успя да избяга, защото беше истински морски дявол. Може би сте чували и за други личности от този прославен род, например за доктор Джулиан Маккензи или за госпожица Сидни Маккензи?
— Да, разбира се, че съм слушал много за тази Сидни, но… тя не беше ли омъжена за Джеси Халстън?
— Точно така. Само че полковник Халстън винаги отсъства от Вашингтон, защото се сражава някъде по фронтовете, а съпругата му Сидни, хм…
Тейлър стисна зъби и още повече смръщи вежди.
— Какво се говори за Сидни?
— Е, сър, няма нищо особено… само че тя като че ли е попрекалила, това е всичко. Сигурно ще ви се зарадва, ако се отбиете при нея.
Тейлър кимна.
— Къде е тя сега?
Грейнджър му даде адреса й. Тейлър си плати сметката, благодари на сержант Грейнджър и излезе от кръчмата, раздразнен и недоволен.
След двадесет минути беше на улицата, където живееше Сидни. На верандата съзря един войник в униформа на Федерацията, който бе заспал излегнат на шезлонг. Шапката му бе нахлупена на лицето му.
Тейлър смръщи вежди, скочи от седлото на Фрайър и се доближи до войника. Спящият не помръдваше. Тейлър ритна шезлонга.
Войникът веднага скочи.
— Хей, ти какво си въобразяваш…
В следващия миг видя пагоните на надвесения над него полковник, мигом смъкна шапката от главата си и смутено избъбри:
— Полковник, сър…
— Какво, по дяволите, става тук, редник?
— Ами за малко се бях унесъл, сър. За всичко е виновна проклетата треска. Наскоро боледувах от малария. Затова ме изпратиха тук, в тила.
— И какво ти наредиха?
Редникът се изчерви.
— Хм, тази лейди, която живее тук, била сред най-прочутите шпиони на Юга.
— Кой ти каза това?
— Ами че нейният… хм, нейният съпруг.