Този път може би благодарение на допълнителната доза приспивателно тя не се събуди през целия следващ ден.
Тейлър се настани на люлеещия се стол пред камината в стаята на братовчедка си и мрачно започна да съзерцава танцуващите пламъци. Изчака така цял час, след което започна да се тревожи не на шега.
Инстинктът му подсказваше, че Сидни няма да се върне скоро. Приятно ухаещият прясно опечен хляб е бил само средство за заблуда на евентуални преследвачи, както и възглавниците, струпани под одеялото в леглото й.
Може би е искала да остави впечатление, че е в къщата. А може би просто е изпаднала в беда…
Отиде до прозореца при леглото и го огледа внимателно, после го открехна и се надвеси през него. Веднага му стана ясно откъде бе избягала Сидни. Не бе нужно да си опитен следотърсач, за да забележиш добре очертаните следи под прозореца.
Тейлър излезе, без да размени дума с редника, оставен на пост на верандата. Възседна Фрайър и пое по улицата, но заобиколи на първия ъгъл, отново улови следата и по нея стигна до близката конюшня. Оказа се, че конярят, който го посрещна на прага на конюшнята, много добре си спомняше Сидни — красива млада жена, която досега неведнъж била наемала карета от него. Имала брат оттатък фронтовата линия и още куп роднини на юг от Александрия.
— Тя е една такава хубавичка, да, хм, бива си я… — Конярят млъкна и се вторачи в Тейлър на оскъдната светлина на фенера. — Полковник, вие да не би да сте неин брат? — Тейлър беше убеден, че този коняр, както и много други, си въобразяваше, че всички американци с индианска кръв във вените си непременно имат мургава кожа, но мъжът явно симпатизираше на Сидни и искрено искаше да му помогне да я открие.
— Не, аз съм й братовчед. И съм много разтревожен за нея. Може би сега е в опасност отвъд фронтовата линия.
— Ами, знаете ли, веднъж се натъкнах на нещо, забравено от нея в каретата, която беше наела за някакво пътуване. Тогава забравих да й го върна. Може би сега ще ви бъде от помощ.
Момъкът закуцука към стаичката си. Забеляза, че Тейлър погледна към крака му.
— Един куршум ме улучи в глезена в битката при Антиетам — обясни му той. — Веднага ме освободиха от военна служба, защото очакваха да се стигне до ампутация. Така се озовах тук. А колкото до онази дреболия, която остана у мен от Сидни, просто не мога да си обясня защо още не съм я изхвърлил. Беше парче плат, нищо особено, но на него е изписан някакъв адрес. Ето, виждате ли? Адресът е ферма Бейлиуик, Вирджиния. Познато ли ви е това място?
Познато му беше. Намираше се на североизток от Фредексбърг — малко парче земя, постоянно оспорвано още от началото на войната. Тейлър благодари на коняря и побърза да напусне конюшнята.
Потегли направо извън града.
Тейлър беше наясно с обстановката и надвисналото напрежение. Столицата на Севера — Вашингтон — беше заобиколена от фортове. Колкото повече навлизаше в територията, владяна от Конфедерацията, на юг от Александрия, толкова по-често Тейлър чуваше слухове за приближаването на двете противникови армии. Нямаше съмнение, че предстоеше решаващият сблъсък.
Насочи се на юг, премина фронтовата линия и навлезе във Вирджиния. Сега се намираше на ничия земя. Но не се съмняваше, че някъде съвсем наблизо се спотайват отряди от войските на северняците или на южняците, затова избягваше главните пътища, дори понякога използваше преки пътеки в горите и храсталаците. Веднъж се натъкна на малък разузнавателен ескадрон от кавалерията на южняците. Успя да чуе част от разговора на офицерите. Сведенията бяха оскъдни, но опитен офицер като Тейлър Дъглас можеше да си направи извода, че недалеч се намира основното ядро на силите на южняците начело със самия генерал Робърт Лий.
Тейлър стигна до фермата по обед. От опит знаеше, че предпазливостта никога не е излишна. Спотаи се зад ябълките в овощната градина, за да наблюдава къщата. След като се увери, че наоколо е безопасно, реши да влезе.
Къщата беше на два етажа, обрасла с бръшлян. Не се виждаха балкони. Дървените кепенци на прозорците бяха изпотрошени от ветровете, на много места мазилката беше олющена. Цялата ферма изглеждаше занемарена и навяваше тъга.
Няколко мършави пилета се разхождаха пред къщата. Встрани от нея беше вързано едно муле.
Отдясно се издигаше висок хамбар. Двойната му порта беше плътно затворена.
Тейлър нежно постави ръка върху муцуната на жребеца.
— Слушай, Фрайър, ще стоиш тук мирно, момчето ми. Но ако ти подсвирна, веднага идваш при мен, разбра ли?