— Същата. Но сега, ако ме извините, във фургона ви чакат хора, а само един Господ знае дали тези тук нямат приятелчета, които са ги последвали. Сиси, за мен бе удоволствие да се запозная с теб. Ти си една от най-смелите и красиви жени, които познавам. Сидни, наистина се гордея с теб, но току-що бях при баща ти, а той жив ще ме одере, ако не те накарам да се закълнеш, че повече никога няма да рискуваш живота си по този начин. Никога.
— Кълна се, но…
— Тогава да вървим.
— И ще си тръгнем просто така? — възрази Сидни, а изумрудените й очи се разшириха. — Тейлър, почакай, не е възможно наистина да си се оженил за Тия…
— Направих го, но сега не е време за разговори. За Бога. Сидни, качвай се във фургона!
Тя впи поглед в него, обви ръце около врата му и силно го прегърна.
— Благодаря ти, Тейлър. Благодаря ти за това, че бе тук и спаси живота ми! Кълна ти се, че ще се пазя.
Не се наложи да я подканва пак. Сидни се отдръпна от него и се запъти към фургона. Тейлър прибра в обора убития, който бе останал да лежи отвън. Потупа по хълбоците конете на бунтовниците, за да избягат, и подсвирна на Фрайър.
Препуска след фургона с бегълците до първия пост на янките.
После обърна коня си и се насочи към бойните линии.
Тия лежеше в някакво странно състояние — нито будна, нито заспала. Не искаше да се събужда. Събуждането означаваше да се изпълни отново с онова ужасно усещане за загуба. В момента бе изпаднала в някакво вцепенение и това й харесваше.
Внезапно я измъкнаха от унеса.
— Събуди се, Тия!
Брент силно я разтърсваше. Почти грубо.
— Престани, Брент! — сърдито извика тя. — Искам да остана в леглото. Искам още лауданум.
— Никога вече няма да получиш. И без това ти дадох прекалено много. Страда достатъчно за мъртвите; време е отново да се погрижим за живите. Стани от леглото и се облечи. Бързо.
— Не.
Но братовчед й вече бе издърпал завивките, хвана я за ръката и я измъкна от леглото.
— Тия, води се голяма битка. Има много ранени. Изпращат ме на фронта да организирам полева болница. Ще дойдеш с мен.
— Не… не. Нали Мери е с теб. Както и другите сестри, санитари…
— Мери ще дойде с мен, но и ти също ще дойдеш. Ти имаш опит, работила си с Джулиан. Познаваш ме и знаеш, че ще се чувстваш добре с мен.
— Не, Брент, повече не издържам. Писна ми от ранени войници и осакатени мъже.
— О! Внезапно ти писна, така ли? Е, повярвай ми, Тия, на тях сигурно им е писнало много повече да ги раняват и осакатяват!
— Не ме интересува. — Тя затвори очи. Стресна се, когато братовчед й я стисна за ръката и грубо я разтърси.
— По дяволите, Тия, стегни се! Имам нужда от помощта ти… те имат нужда от помощта ти. Те страдат. Не се вайкат и не оплакват онова, което не може да се промени!
— Брент! — Тя се отскубна от него, пое дълбоко дъх и срещна погледа му. Какво ставаше с нея? — Брент, съжалявам… Сега ще се облека. Ще побързам — додаде тя.
— Добре! Аз наистина имам нужда от теб, Тия.
След няколко минути тя бе готова.
Заедно с Брент и Мери препуснаха надолу по улицата към болницата, където десетина фургона бяха натоварени с палатки и медицинско оборудване. Мъжете крещяха заповеди, конете цвилеха, тръбачите свиреха, чуваше се тътенът на барабаните.
— Битката е започнала!
— Проклетите янки са навсякъде!
— Говори се, че ще има хиляди убити!
— Янките не дават пукната пара колко ще бъдат избитите, стига да не са от техните!
— Лий ще ги отблъсне! Винаги е успявал.
— Сражението отново е край Шанселърсвил.
Прииждаха все повече войски — кавалерия и пехота. Улицата се изпълни със заминаващи и изпращачи.
Хората бяха изплашени, че генерал Грант може да влезе в Ричмънд.
Много скоро фургоните бяха готови и потеглиха. Извън Уайлдърнес, област между двете армии близо до Фредериксбърг, имаше много гъста гора, осеяна с непроходими храсталаци.
Никой не подозираше какъв ад ще избухне тук много скоро.
Глава 20
Преди една година същата местност бе прекосена от двете армии, които се срещнаха в битката при Шанселърсвил. Войските на Съюза и на Конфедерацията дадоха много жертви в горите край Уайлдърнес.
Докато яздеха усилено по пътеките, търсейки най-добро място за разполагане на полевата болница, Брент, Тия и останалите от групата минаваха покрай тъжните и призрачни останки от смъртоносните битки: избелели от слънцето кости, оглозгани от дивите животни, лежаха на купчини край пътеките, сред дърветата и храсталаците. Тия се опита да се убеди, че това са кости на коне, но един човешки череп, попаднал под копитото на коня й, разруши последните й илюзии.