— Брент, моля те…
Брент отстъпи назад и подвикна на кочияша. Камшикът изплющя и фургонът потегли.
— Брент… — извика Тия, готова да скочи и да се върне при братовчед си въпреки неговата команда да се евакуира колкото е възможно по-бързо. Но не можа да го направи. Войникът до нея я хвана със здравата си ръка.
— Госпожо Тия, наредиха ми да ви измъкна от тази гора. Това беше заповед, госпожо.
Тия се обърна и погледна към мястото, където бе разположената полевата болница. Братовчед й беше някъде там. Брент нямаше да тръгне, докато и последният човек не бъде изведен извън обсега на огъня.
Тя чуваше пращенето и пукането на разгарящите се пламъци и огънят обхващаше все повече и повече дървета и храсти. Въздухът натежа от гъстия дим.
Докато фургонът се движеше по пътя, виковете и писъците на умиращите заглушаваха изстрелите на оръдията и тракането на колелата.
Стотици мъже се задушаваха сред дърветата. Ранени, паднали, все още живи… взиращи се с ужас в пламъците.
— О, Господи! — извика Тия и закри очи. Но не можеше да заглуши писъците. Внезапно осъзна, че чува нещо точно пред фургона.
Без да губи нито миг, тя скочи на земята.
— Почакай! Дай ми само няколко секунди! — извика младата жена на кочияша.
— Госпожо! — изкрещя О’Мейли след нея.
— Само няколко секунди! — отговори Тия и се затича по пътя.
— Помощ, Исусе, о мили Исусе, само да имах един куршум…
Тя се хвърли към храстите покрай пътя.
— Къде сте?
— Тук, тук… помощ! О, Божия майко, помогни ми! Мили Боже, моли се за нас, бедните грешници… о, Господи, о, Господи, в часа на нашата смърт… Амин…
— Къде сте? Говорете ми, помогнете ми да ви намеря! — изкрещя Тия.
— Тук, тук, кракът ми… не мога да го движа, затиснат е от един горящ клон. Горещината, тук, тук, моля ви, моля ви…
Тия се промуши през дърветата и се озова сред малка горичка. Видя, че пламъците вече обхващаха сухите листа и клони, нападали по земята. Тогава го съзря в другия край на горичката.
Един янки се бе подпрял на ствола на едно дърво, а простреляният му крак бе затиснат от друго дърво. Тя се спусна към него.
— О, мили Боже! — извика мъжът, когато я видя. Беше млад. Много млад — също като някои от войниците в бунтовническата армия, които бързо бяха издигнати в офицерската йерархия. Косата му бе платиненоруса, очите — светлосини, а мустаците му — едва наболи. Бледото му лице бе почерняло от саждите и набраздено от стичащите се сълзи.
— Моля ви — прошепна нещастникът и протегна ръка към нея.
Тя се отпусна на колене до него. Огънят приближаваше все повече и повече.
— Първо трябва да махна този клон — каза му Тия, хвана с две ръце дървото и го задърпа. По челото й избиха капки пот. Отначало не й се стори толкова тежко, но сега не помръдваше. Смени позата и отново се опита да го издърпа. Войникът издаде ужасен вик и припадна. Тия видя, че кракът му не само бе счупен, но куршумът вероятно бе заседнал в бедрото. Усети горещината на пламъците, които започваха да обхващат горичката.
— Госпожо Тия!
Тя се обърна. Сержант О’Мейли я бе последвал.
— Госпожо Тия, дърветата ще пламнат всеки миг!
— Помогни ми.
— Той е янки.
— Той е само едно момче.
— Голям янки, малък янки…
— Няма да го оставя.
О’Мейли въздъхна и приближи до нея. Сграбчи дървото със здравата си ръка и стисна зъби.
Главата на момчето се замята. Сините му очи се отвориха. Тия бързо прецени ситуацията и погледна О’Мейли.
— Застреляйте ме, сър, моля ви, застреляйте ме, преди огънят…
— Ще трябва да ни застреляш заедно — заяви Тия. — За Бога, О’Мейли! Хайде, човече, нали си добър ирландски католик? Бог сигурно ни наблюдава точно в този миг…
— Госпожо Тия, знаете къде да уцелите човек, дори и янките могат да ви завидят. На три дърпайте! — извика О’Мейли и двамата сграбчиха дървото. О’Мейли започна да брои. Дървото се помръдна и двамата бързо скочиха на крака. — Не мога да го вдигна, ръката ми е счупена — задъхано изрече О’Мейли.
— Войниче, ще трябва да се опрете на мен.
Двамата успяха да изправят младежа на крака. Пламъците приближаваха застрашително и те забързаха към пътя. Внезапно пред тях падна едно дърво, пръскайки наоколо хиляди горящи искри.
— Обърни се! — заповяда О’Мейли. — Бягай! Младият янки закрещя от непоносимата болка в крака.
Със сетни сили изскочиха на пътя.
— Помогнете му! — извика Тия към неколцината мъже във фургона.
Те се подчиниха и без да задават въпроси, протегнаха ръце към момчето. Дали от умората и болките вече не се интересуваха, че протягат ръце за помощ на врага, или просто вече не виждаха в този млад страдалец свой враг. Момчето бе покрито с пепел, униформата му бе посивяла и приличаше на униформите на Конфедерацията. Раздиращата кашлица на мъжете почти заглушаваше ужасното пукане, което продължаваше да изпълва въздуха.