Известно време тя го наблюдава, докато той пишеше, после го запита:
— Иън, къде е Тейлър?
Той вдигна поглед към нея. Поколеба се за миг.
— За известно време беше на фронта при Питърсбърг. Той е кавалерист, но заради инженерните му познания на областта работи с няколко сапьори и планира… планира нови съоръжения по нашите позиции.
— Беше?
— Освен това той разнася телеграми между генералите Грант, Шърман и Шеридан.
— Ще се върне ли тук?
— Да.
— В опасност ли е?
Брат й отново се поколеба.
— Тия, знаеш, че сме във война и всички сме в опасност. — Въздъхна уморено. — Той е изключителен кавалерист и отличен стрелец.
— И на мен така ми казаха.
— Как премина денят ти в болницата?
— Беше пълно с кървящи и умиращи мъже.
— Но предполагам, че ще продължиш да работиш там.
— Да, докато се върна у дома.
— А какво означава да се върнеш у дома? — усмихна се Иън. — Ти нямаш предвид наистина у дома, нали? Ти искаш да се върнеш и да работиш заедно с Джулиан.
— Там е моето място — съгласи се тя.
— А не ти ли е хрумвало, че мястото ти е до съпруга ти?
— Но той не е тук, нали?
— Да, но скоро ще се върне. Знаеш, Тия, че искам само да си добре. Аз съм твой брат и те обичам.
— Аз също те обичам, Иън — усмихна се тя, — въпреки че си един нещастен заблуден човек.
— Аха. Това означава да си янки, така ли?
— Както ти казах, скъпи ми братко, аз много те обичам, но ти не си лекар и това не е моят щат. Извини ме, Иън, но трябва да вървя. Моли ми каза, че ще ми приготви банята преди вечеря.
Тия мислено благодари на Бога за Моли и за банята. Тя искаше да се грижи за ранените войници, нуждаеше се от това. Но когато се прибираше у дома, не можеше да се отърси от чувството, че в нея са се просмукали не само потта и кръвта, но и отчаянието на мъжете. Можеше да не подвива крак с часове, да помага и в най-тежката ситуация, да се оправя с болни войници, с гангренясали и огнестрелни рани и с най-ужасното — ампутацията, но страшно много обичаше да се отпусне в горещата вана след тежкия ден.
Тази вечер дълго лежа във ваната. Чувстваше се много уморена.
Моли бе чудесна готвачка, но Тия не бе гладна. Макар че тази вечер Иън беше с нея и тя се радваше на компанията му, отиде да си легне рано. Обаче остана да лежи в леглото, неспособна да се успокои.
Около полунощ вратата на стаята й се отвори. На лунната светлина, която се процеждаше през тънките завеси, видя висока фигура и чу вратата тихо да се затваря. Тейлър. Сърцето й заби учестено.
Той се движеше из стаята като привидение; съблече дрехите си, после отиде до прозореца. Дълго стоя там, втренчил поглед в нощта. Сетне се приближи до леглото.
Не й каза нищо и се изтегна по гръб. Тя си помисли, че очите му навярно са отворени и се взират в тавана. Опита се да държи своите затворени, да се преструва, че не го е чула, че е заспала дълбоко. Но той знаеше, винаги знаеше, когато бе будна. Внезапно се извърна към нея.
— Какво казахте, госпожо Дъглас? Попитахте ме как съм? Да, със сигурност съм жив. Дали съм добре? Физически, предполагам, че да. Аз съм в отлична форма — нито един куршум не е пронизал тялото ми. Искам да кажа, че това са въпросите, които ще зададете на някой мъж, който не ви е неприятен, нали?
— Тейлър, аз…
— Няма значение, Тия. Няма значение.
Изненадана от сълзите, които саркастичните му, изпълнени с горчивина думи, извикаха в очите й, тя понечи да се обърне на другата страна. Той я дръпна обратно.
— Съжалявам, Тия. Не искам да се обръщаш.
Тази нощ я люби така, сякаш някакъв демон бе обсебил душата му. Когато на сутринта тя се събуди и слезе долу, той все още пиеше кафе в кухнята. Младата жена си помисли, че навярно той никога не бе изпитвал такава неприязън, към нея, както в мига, когато златистите му очи докоснаха нейните над чашата с кафе. Сведе поглед, мина покрай него и благодари на Моли, докато взимаше чашата си с кафе. Кафето се преобърна в стомаха й, но тя продължи да отпива от горещата течност.
— Откри ли някой достоен за спасение бунтовник в болницата?
— Не.
— Е, днес може да имаш късмет. Довиждане, скъпа — каза й той. — Моли, благодаря ти! — подвикна към прислужничката и тръгна да излиза.
— Тейлър! — извика Тия и за своя изненада скочи след него.
Той спря на поляната и се обърна, изчаквайки въпроса й. Младата жена видя, че Фрайър е до оградата. Добрият стар Фрайър. Той си бе получил обратно коня. Това сигурно го е направило щастлив, за разлика от факта, че имаше нея.