В този момент техният дом бе Симарон — за всички тях. Сидни бе отишла в Симарон наскоро след Коледа. Бе осъзнала, че е направила всичко по силите си за нелегалното прекарване на избягалите роби. Освен това Сидни узна, че майка й и баща й също ще бъдат там.
Джеймс и увеличеното му семейство бяха заминали на север след събитията в Симарон. Време бе семейството да се събере отново.
В средата на април чуха ужасната новина за убийството на Линкълн. Това бе жесток удар. Президентът Джонсън може би не беше лош човек и искаше да се опита да управлява справедливо страната, но Конгресът застана срещу него. Помежду им се разгоря непримирима битка. Самият Тейлър изпитваше болка и горчивина, но не бе изненадан — президентът Линкълн бе предвидил смъртта си. Сега той се бе превърнал в легенда, в един велик човек — нещо, което той самият никога не си бе представял.
Няколко дни по-късно дългото им пътуване към дома най-после приключи. Опитаха се да открият Джулиан в Северна Флорида, където последните войски още не се бяха предали, но разбраха, че той е в Симарон.
Когато пристигнаха в имението, Джулиан ги чакаше в салона.
— Имам нещо за теб — обърна се той към Тейлър. И малкото вързопче, което държеше, внезапно се озова в ръцете на зет му. — Дъщеря. Ако прилича на майка си, очакват те големи неприятности. Роди се в деня, в който узнахме за капитулацията. Тия я нарече Хоуп.
Младият баща пое с треперещи ръце детето си. Но побърза да овладее чувствата си и да го хване по-здраво, изплашен, че може да го изпусне. Бебето имаше черна къдрава коса и огромни, огромни тъмни очи със златни точици.
Тейлър притисна скъпоценната си дъщеря до сърцето си и хукна нагоре по стълбите, взимайки по две стъпала наведнъж.
Влезе в стаята на жена си, коленичи до леглото, а Тия докосна косата му, после зарови пръсти в нея и притегли главата му към гърдите си. Целуна го през сълзи, с любов, с нежност, със страст…
И най-после всички обещания за истинското бъдеще щяха да се сбъднат…
Страната бе разпокъсана, измъчена, опустошена, навеки белязана.
Но мирът бе сключен.
И най-после щеше да започне изцелението. А с него се възраждаше и надеждата.
— Хоуп? — тихо попита Тия.
— Хоуп — кимна той и отново целуна жена си.
Епилог
Септември 1876 година
Симарон
Джарет Маккензи стоеше в двора на малкото гробище до един стар, изронен от времето надгробен камък. Внезапен пронизителен писък го накара да потръпне, но той се усмихна и поклати глава. Наоколо често звучаха подобни писъци и сигурно още дълго щяха да звучат. Тара го бе предупредила, че ще бъде така, още когато той реши да покани цялото семейство за честването на 4 юли. Така ставаше, когато наоколо имаше толкова много деца. Господи, колко бяха на брой? Те сякаш бяха навсякъде из къщата и поляните.
— Татко!
Тия идваше към него. Беше все така стройна и слаба въпреки петте малки потомци на семейство Дъглас, които двамата с Тейлър бяха създали.
Изминаха толкова много години, а сърцето му все още се изпълваше с особена топлина всеки път, когато виждаше дъщеря си. Дъщерята винаги бе скъпоценна за един баща и двамата със зет му бяха на това мнение, след като след четири момчета се роди Джесика Лин. Джарет обожаваше синовете си и винаги щеше да ги обича и да ги уважава като мъже, в каквито отдавна се бяха превърнали, но дъщеря му…
Лицето й бе пламнало и тя бе леко задъхана. Той я бе наблюдавал как тича с по-малките деца из поляната. Тя бе щастлива да се върне отново в Симарон с децата след дългото пътуване до Египет заедно с Тейлър. На път за вкъщи те бяха спрели в Ню Йорк, а след това бяха разгледали Световното изложение във Филаделфия.
Тия много развълнувано описваше изложението. Изглежда, раните от войната бяха започнали да заздравяват. Изминаха повече от десет години от кървавия конфликт, но все още раните и горчилката не бяха забравени. Въпреки това повечето от хората искаха да гледат в бъдещето и да се радват на мира.
— Татко! Защо стоиш тук в гробището? Майка иска да разрежеш тортата за рождения ден на децата.
— На кои деца? — пошегува се той.
— На тези, които са родени през септември — засмя се дъщеря му. В тъмните й очи проблеснаха весели пламъчета. Тя се повдигна на пръсти, прегърна го и го целуна по бузата.
Той я прегърна и двамата поеха заедно през поляната.
Деветнадесетгодишният Антъни Малой, най-големият от третото поколение в рода Маккензи, току-що се бе завърнал за ваканцията от Талахаса. Също като братовчед си Тейлър Дъглас, той искаше да стане архитект и в момента седеше до една от масите за пикник заедно с Тейлър, който му обясняваше нещо за строителството.