— Знаеш ли колко са на брой?
— Не знаеш колко на брой са внуците ми?
— Е, в къщата има и твои племенници и племеннички… Освен това, струва ми се, че в момента тук с нас има още един внук.
Баща й спря и повдигна вежди.
— Тия…
— Татко, пътуването по поречието на Нил беше много романтично.
— Да, но шест деца? Доколкото си спомням, някога ти не искаше да имаш деца.
Тя се усмихна.
— Плашеха ме смъртта, войната и болката. А сега живеем в мир.
— Това не означава, че няма да има смърт и болка.
— Знам. Но ние преживяхме толкова много заедно… затова повече не се страхувам. Може би в това е смисълът на всичко. — Поколеба се, погледна към поляната, после отново се усмихна на баща си. — Споделям всичко хубаво в този живот с един много специален мъж и той ще бъде до мен, каквато и болка или тъга да ни поднесе животът в бъдеще.
— Ти имаш всичко — кимна Джарет.
— Както и още шестима, с които да го споделя! — засмя се дъщеря му.
Той нежно повдигна брадичката й.
— Твоят съпруг сигурно е много щастлив.
— Така е.
— Моята съпруга и моите деца са били всичко за мен в този живот — каза баща й. — Всичко. И най-голямата ми радост е, че ти също си познала това щастие. Но знаеш ли, ти си права: да вървим да хапнем от тортата, докато децата не са я изяли до трошичка.
И те го направиха.