Гласът й заглъхна. Той пое чашата й, остави я на лавицата над камината до своята, после стисна здраво китките й и се взря в очите.
— Съжаляваш, задето отказа да се омъжиш за мен? Възможно ли е?
Тя сведе глава и кимна. Да, разбира се, това беше. Трябваше да се венчаят още тази нощ! Това щеше да й даде времето, от което се нуждаеше!
Той докосна с ръка брадичката й и я повдигна към лицето си.
— Аз все още искам да се оженя за теб, Тия. Желая го с цялото си сърце. Винаги съм вярвал, че ти си най-красивото, най-неотразимото създание на този свят. Преди войната бях смаян от мечтите ти, от горещото ти желание да опознаеш света, да срещаш непознати хора, да посещаваш далечни места. А след като войната започна, се възхищавах от всеотдайността ти, от готовността ти за саможертва, от смелостта ти. Винаги съм те обичал, винаги съм копнял за теб, винаги ще те обичам. Но сега…
Гласът му заглъхна. „Сега — помисли си тя — се готвиш да качиш баща ми на бесилката, копеле проклето!“ Може би Реймънд не проумяваше, че въпреки споровете с баща си тя никога не го бе смятала за враг. Прекалено много бащи, синове, братя и братовчеди се бяха изправили в тази ужасна война с пушки в ръце един срещу друг. Тя обичаше баща си. Повече от всякакви политически каузи, мечти или идеали.
— Тия… тази нощ, точно тази нощ… опасявам се, че не мога да ти отделя време. Дългът ме зове.
Тя нежно погали лицето му и го погледна право в очите.
— Задълженията могат да почакат. Вече се научих, че в тази война всичко се върши въпреки нашите очаквания, така че всяко действие може да бъде отлагано. Ти беше прав — горчиво съжалявам, задето навремето ти отказах. Беше ужасна грешка. Така че… ожени се за мен сега, още тази нощ! — довърши тя прибързано.
Ала той само поклати глава натъжено.
— Сред моите войници няма свещеник. Така че тук няма кой да ни венчае. Не мога да ти обясня колко много съжалявам, понеже се страхувам, че след тази драматична нощ ще изтрезнееш и може би дори няма да поискаш да ме видиш повече.
— Защо трябва да се стига дотам? — меко попита тя, като се опитваше да не му позволи да се досети, че всъщност отчаяно се опитва да измисли някакъв начин, за да го задържи.
Той я изгледа колебливо. Очевидно бе повярвал, че тя няма представа за плановете му за тази нощ. Досега явно изобщо не му бе хрумвало, че това, което планира, е грешно, че по този начин предава честта на южняшкия войник.
— Понякога войната ни принуждава да вършим неща, с каквито никога не сме предполагали, че ще ни се наложи да се сблъскаме… и никога не знаем какво ще ни донесе бъдещето, не смяташ ли?
— Навярно заради войната, заради нещата, които съм направила, и начина, по който се чувствам, ме бяха накарали да се откажа от надеждата, че някога ще се омъжа — каза тя. Не, той не знаеше истината за живота й. Малцина я знаеха. А те се бяха заклели да пазят тайна. Пазена от анонимността, тя се бе превърнала в героиня. Ако някога истината се узнае…
„Тейлър знае!“ — напомни си Тия. А тя му се бе заклела да спре да участва в тази проклета война. Наистина се бе опитала. Но сега, о, сега…
— Значи ти също ме обичаш, Тия? — с надежда в гласа попита Реймънд.
Тя се насили да се усмихне нежно.
— Вие сте много красив мъж и галантен кавалер, сър, точно такъв, за какъвто винаги съм мечтала. Така че защо да не ви обичам? Доскоро вярвах, че не бих могла да очаквам нищо хубаво, докато войната не свърши, но постепенно започнах да осъзнавам, че съдбата е откраднала от всеки от нас толкова много щастие, толкова много влюбени никога няма да узнаят вкуса на прегръдката на любимото същество…
— За Бога, Тия, така не ми се иска да се разделя сега с теб!
— Не!
Тя спря, останала без дъх и здраво стиснала зъби. Отново се обърна към Реймънд.
— Рей, тази вечер дойдох тук, защото бъдещето ме плаши, защото се страхувам, че никога няма да изпитам докрай радостите, които животът ни предлага. Честно казано, бих искала да… да изпитам своя дял от щастието, преди да ми бъде отнето.
Той се усмихна, но в усмивката му се долавяше неизказана тъга.
— Казах ти вече — трябва да тръгвам — отрони той с унил тон, в който обаче се долавяше упорита нотка. — Войната, пък и смъртта ме зоват, дори и сега, в такъв съкровен миг.