— Сержант Уолкър! — силно се провикна един офицер от артилерията, облегнат на мощния ствол на стар дъб. — Пуснете тази лейди да премине през граничната бариера.
— Лейди ли? Слушайте, сър…
— Сержант, казах ви да позволите на тази лейди да премине.
— Но…
— Веднага!
Сидни погледна в очите артилерийския офицер. Изглеждаше около петдесетгодишен, но вероятно беше доста по-млад. Косата му беше прошарена и може би това я заблуди за възрастта му. Очите му й се сториха уморени. Опита се да се усмихне в знак на признателност.
— Благодаря ви, сър.
Той й отвърна с лек поклон.
— За мен беше удоволствие, госпожо Халстън.
Сидни забърза към фургона. Щом се озова на капрата, веднага дръпна поводите. Чувстваше се много изтощена и объркана. Не й помогна възхитеният поглед, с който я удостои Сиси.
— Гордея се с теб — прошепна й Сиси. — Това се казва истинска бунтовничка от Юга.
— Не съм никаква бунтовничка от Юга! — ядосано извика Сидни. — Честно казано, бих искала да беше моя робиня. Тогава щях да ти съдера кожата с камшика!
Сиси избухна в толкова силен смях, че очите й се насълзиха.
— Ти ме забърка в тази недостойна контрабанда! — обвини я Сидни.
— Не, госпожо Халстън, вие само помогнахте на две човешки същества да се сдобият със свобода и така спасихте живота им. Благодаря ви от цялото си сърце. Не се съмнявам, че и Бог ще бъде доволен от тази смела постъпка. Сидни, ти си чудесна приятелка!
Сидни скептично поклати глава.
— Сиси, не искам да съм чудесна. Това, което сторих, беше грешка, дори грях, защото ти ме подмами…
— Целта винаги оправдава средствата. Макиавели го е казал.
— Откога робите започнаха да четат Макиавели? — попита я Сидни.
— Аз съм образована, Сидни. Знаеш, че образованието е по-важно от всичко?
Вперила учуден поглед в Сиси, Сидни отново заклати глава скептично.
— Стотици, дори хиляди хора нямат никакво образование. Истинските роби, онези, които цял живот са превивали гръб в плантациите, съвсем не изглеждат като теб, Сиси! Знаеш ли как преживяват те? Тази война ще ги запрати в един опустошен свят. Ще бъдат съсипани стотици имения, хората ще останат без покрив, а когато стихне последното сражение, хората ще си измислят нов повод, за да се избиват. Животът ще бъде ужасно тежък.
— Но нали свободата е първата стъпка към щастието?
— За какво им е на хората свобода, ако измират от глад?
— Свободата — това е да не усещаш бичът да се врязва в голия ти гръб, госпожо Сидни. Ти никога не си се опасявала, че синът или дъщеря ти могат да бъдат продадени на нов господар, дори в друг щат, и там може да не са милостиви с тях. Свободата, Сидни, е неописуемо благо. Не е зле да се замислиш за това. Ти още не си забравила затвора. Е, не мислиш ли, че свободата си заслужава дори най-скъпата цена?
Сиси умееше да говори изключително убедително.
— За Бога, Сиси, не зная какво да ти отвърна. — Сидни бавно поклати глава. — Наистина не зная.
— Аз пък зная, че още не съм ти се отблагодарила за всичко, което стори за мен и за моите хора. А когато и Джеси узнае за това…
— О, Господи, да не си посмяла да го кажеш на Джеси!
— Но…
— Не! Не ме карай да повтарям! Кълна се, че няма да позволя да ме намесваш в каквито и да било афери.
— Но ти току-що ни помогна да…
— Сиси, крайно време е да разбереш. Вече сме на територията на янките. Можеха да ни арестуват и дори да ни убият!
— Но на теб не ти липсва нито смелост, нито решителност.
— Сиси, за нищо на света не бива да го казваш на Джеси! Моля те, обещай ми!
— Всички военни те гледат с възхищение и пред теб се от варят всички врати, Сидни, понеже си истинска красавица.
Сиси внезапно протегна ръка и докосна един кичур от дългата кестенява коса на Сидни.
— Само че имам и индианска кръв — задъхано я прекъсна Сидни, стисна зъби и отново се замисли върху обидното държане на онзи досаден сержант.
Не можеше да се отърси от горчивината. Рядко се бе засягала от хора, робуващи на предразсъдъци. Не страдаше от това, че баба й бе от семинолите, защото дядо й пък бе от прославения род Маккензи. Макар че родителите й бяха решили да се преместят в една от най-безлюдните местности във вътрешността на Флорида, Сидни бе посещавала много балове и светски приеми, когато живееше в къщата на чичо си в Тампа, а също и в други градове в щата или в имението на майка си в Северна Каролина. Сидни не можеше да отрече, че бе отрасла в привилегирована среда, заобиколена от богатство, въпреки че имаше смесен произход. Никой не се бе осмелявал да я обижда, никой от братята или братовчедите й. А сега често й се случваше да чува шепот зад гърба си. Хората извръщаха глави след нея… мъже и жени я гледаха под вежди и понякога тя с огорчение си казваше, че всичко това е заради индианската кръв във вените й. Никога не се бе чувствала унизена, обект на презрителни насмешки — напротив, досега винаги бе обичана от околните и се гордееше с произхода на баба си. Но преди тази проклета война между южните и северните щати тя не се бе замесвала в толкова сложна игра, каквато понякога може да се окаже брачният живот. Дори навремето се бе заканила никога да не се омъжва и да остане саможива, но образована и духовно просветена стара мома. Или ако толкова се налага да се омъжи, мислеше си тя тогава, то би трябвало да бъде само по любов, а ако Обществото се опита да й попречи да се отдаде на любовта си или ако за нещастие й се падне партньор, който няма сили да се противопостави на обществото в името на любовта им, тя ще го разлюби начаса.