— Не, не бива да ме оставяш сама… все още не! — настоя тя с отчаян тон.
— Да, трябва да…
— Не сега, точно когато сме напълно откровени един с друг. Когато… когато смъртта ни дебне на всяка крачка. Не бива да си тръгваш, когато… когато аз просто искам да те помоля да…
— Да?
Тя го изгледа с широко разтворени очи. Осъзнаваше, че с всеки изминат миг го губи все повече и повече. Трябваше да направи нещо. Не можеше… трябваше. Заговори меко:
— Искам да позная… любовта. — Стаята сякаш се завъртя пред очите й в мига, в който произнесе тези фатални думи.
— Господи… — задъхано прошепна младият мъж. Но веднага смръщи вежди. — Тия, осъзнаваш ли какво каза току-що?
— Да, така както осъзнавам още, че тази нощ ще се метнеш на коня си и ще препуснеш в мрака, за да загинеш за каузата, в която си се заклел, а аз ще бъда обречена да доживея дните си като озлобена стара мома, която дори не е вкусила от сладостите на живота.
— Господи… — отново отрони той, този път още по-задъхан.
И тогава устните им се сляха, и тогава той я притисна към гърдите си. Страстната завладяваща мъжка прегръдка, както и жарта, излъчвана от целувката му, я зашеметиха. За миг тя усети как в нея се надигна вълна от паника, примесена с погнуса. Не биваше да прави това. Искаше да крещи с все сила. Но в следващия миг си припомни, че всяка цена си струваше да бъде платена, всяко жалко и окаяно деяние би било оправдано, всякакъв смъртен грях, защото животът на баща й бе заложен на карта.
Изтръгна се от прегръдката му, изплашена от напора на чувствата му. Докато се колебаеше, бегло се озърна към вратата. Все трябваше да има някакъв начин да спечели още време.
— Дали няма някое по-усамотено място? — шепнешком го запита тя.
— Да, има. На горния етаж има една разтребена спалня. Леглата са застлани с чисти чаршафи. Моят ординарец ги намери в една ракла. Днес през деня почивах в тази спалня.
Тя кимна, освободи се напълно от търсещите му ръце и пое по стълбата към горния етаж.
Но точно в този миг външната врата рязко се отвори и на прага се появи редник Текъри. Реймънд застина. Припомни си какво му предстои тази нощ.
— Полковник, сър, хората навън вече са неспокойни. Те…
— Ей сега ще отида при тях — уморено въздъхна Реймънд.
Тия изруга наум. Явно го губеше. А точно това не биваше да допуска за нищо на света. Така както бе застанала сега, на най-горните стъпала, редник Текъри не можеше да я види. Разпусна дългата си черна коса, вързана на тила, и изгледа многозначително Реймънд. После бавно, много бавно започна да разкопчава корсажа си. Пръстите й, отдавна привикнали с тези движения, се плъзгаха безшумно, но ловко и сръчно. Дори се наложи да им заповяда да не бързат толкова, за да удължи представлението.
Рей я гледаше с жаден поглед, докато най-сетне не издържа, извърна се към Текъри и му даде знак да излезе. Тия уморено си пое дъх. Явно отново го бе спечелила.
— Сър! — обади се Текъри.
Тия мислено благодари на съдбата. През последните години, изтекли в оскъдица и недоимък, младата жена вече не носеше толкова много дрехи както преди войната. Рей отново понечи да извърне поглед от нея. Не, нямаше да му позволи да я пренебрегва. Тя побърза да смъкне корсажа от раменете си, впила очи в неговите, и зачака, задъхана, с разголени гърди, убедена, че той няма да я изостави.
Реймънд пак се обърна към редник Текъри.
— Моментът не е много подходящ. Половин час, след половин час ще бъда при тях. Кажи им да са готови след половин час.
Половин час! Дали щеше да й стигне? Ако Иън е получил съобщението й, сега би трябвало да препуска с всички сили към Симарон. Тия не се съмняваше, че Иън може да язди много по-бързо от нея. Така че сега от нея се искаше само да отлага нападението колкото се може по-дълго.
Редник Текъри излезе.
— Да, Господи, най-после сме сами — прошепна Реймънд. Тия продължи нагоре по стълбата. Сърцето й биеше до пръсване. Нож. Да, трябваше да вземе нож със себе си. За да го екзекутира така, както той възнамеряваше да екзекутира баща й. Ала не вярваше, че е способна хладнокръвно да убие някого. Или поне не по този начин. Ако се изправи срещу стрелец, държащ оръжие в ръка, ще стреля, без окото й да трепне. Но да убие подло някого в гръб… Всъщност нямаше значение, защото нямаше нож подръка.
— Надясно — обади се Реймънд. Вече бе на крачка зад нея. Тя продължи по коридора на горния етаж и зави надясно.
Стори й се, че долови някакъв шум. Някакво движение в къщата. Може би бе само полъх на вятъра. В старата къща с олющена мазилка винаги ставаше течение. Или вече бе изгубила разсъдъка си дотам, че се опасяваше да не си навлече Божия гняв заради грехопадението, което си бе наумила.