— Да, така е, но аз исках само да кажа, че никак не ми допада това — отвърна Тия.
— Скъпи деца, много се радвам, че сме заедно, но не искам да ми причинявате нови главоболия с разговори за проклетата война — оплака се Тара.
— Повече няма да говорим за войната, мамо, обещавам ти.
— Е, поне до началото на вечерята — скептично промърмори Иън, погледна към сестра си и се усмихна. Тия отвърна на усмивката му, внезапно обзета от спонтанен прилив на радост, че и той, и тя са си у дома, че заедно с родителите си ще посрещнат Коледа… Може би защото въобще не се досещаше какво ще й донесе вечерта.
Симарон
Тейлър Дъглас стигна пред къщата в късния следобед. Лека мъгла се стелеше над земята, обагрена от залязващите лъчи на слънцето, хвърлящи отблясъци върху металносивото небе. Къщата му се стори като замък, оживял от приказките, с внушителни дорийски колони пред фасадата. В далечината се издигаше заоблен хълм, зад който се простираше заливът Тампа Бей. Мъглата придаваше на къщата някакво странно, почти магическо обаяние, помисли си Тейлър, очарован от посещението си в тази южна плантация.
През целия дълъг път дотук той беше яздил сам, при това в пълна униформа, макар че беше проникнал дълбоко във вражеската територия. Никога досега пътищата на Флорида не бяха кръстосвани от толкова различни групи, отряди и чети от мъже в най-разнообразни униформи, воюващи за Конфедерацията или за Федерацията. И все пак дори в това смутно време бе напълно възможно да прекосиш десетки мили, без да се натъкнеш на някого, който да се заинтересува от цвета на униформата ти.
От войната се вълнуваха най-вече богатите или поне тези, които имаха какво да губят. Мнозинството от дребните фермери в щата Флорида си оставаха напълно незаинтересовани. Животът си продължаваше все така простичък, бедните хора се вълнуваха най-вече от осигуряването на прехраната си, от защитата на домовете си, като продаваха хранителни продукти на всеки, готов да плати в брой, особено ако разполагаше със златни или сребърни монети.
Дори тук, във Флорида, най-южния щат, местното население се вълнуваше от обезценяването на парите, печатани от Конфедерацията.
Тейлър нямаше причини за тревога, тъй като документите му доказваха правото му да пристигне във Флорида — беше упълномощен от властите в щата да представлява янките при преговорите. Пропускът му бе подписан лично от прославения генерал Робърт Е. Лий, който навремето беше преподавател на випуска на Тейлър Дъглас в академията Уест Пойнт. Тейлър се възхищаваше от генерала заради изключителните му способности като главнокомандващ. От своя страна генерал Лий също бе проявил интерес към Тейлър Дъглас. Тейлър бе гостувал в красивия дом на генерала, след което бе поканил семейството му в дома на баща си във Вашингтон. Тейлър знаеше колко много бе струвал на Лий отказът му да се сражава на страната на янките, а също и за дълбокото съжаление на най-изтъкнатия пълководец в армията на южняците заради съсипването на огромната страна. Но генералът бе длъжен да се сражава за победата на Юга и макар че Тейлър горещо се бе молил той да оглави войските на Севера и не одобряваше решението му, все пак го уважаваше.
Тейлър се радваше, че поне за малко може да си отдъхне от участието си в сраженията. Възприемаше сегашната си мисия като приятна промяна в офицерските си задължения. Очакваше го визита в изискан южняшки дом, средище на богата плантация, за да се наслаждава на коледната трапеза в компанията на достойни хора. Да се преговаря за размяна на военнопленници беше несравнимо по-предпочитано занимание от това да бъде на бойното поле, сред реки от кръв, камари от трупове и стенещи ранени бойци.
Припомни си, че преди доста години веднъж вече бе посещавал имението Симарон заедно с братовчед си Джеймс Маккензи.
— Тейлър!
Сепна се, когато чу възторжения вик. Извърна се и видя един ездач, който устремено прекоси моравата пред верандата. Иън спря само на няколко метра от него и го приветства с усмивка.
След по-малко от минута стройният черен жребец се спря до коня на Тейлър. Тейлър поздрави сърдечно Иън Маккензи, наследника на тази огромна плантация, стига да доживееше края на войната.
— Здравей, Иън! — кимна той към отколешния си приятел. — За Бога, какво правиш тук? Може би си тук за същото, за което ме изпратиха и мен? Тогава се опасявам, че моето присъствие е излишно, така ли?
Иън скочи от седлото. Сините му очи измериха изпитателно Тейлър, а после, когато и Тейлър слезе от своя жребец Фрайър, двамата бойни другари топло си стиснаха ръце.