— Алайна! Какво удоволствие е за мен да те видя отново.
— Да не би да си решил да отседнеш в детската стая? — попита Алайна.
Реймънд Уиър се усмихна и поклати глава.
— Не. — После се обърна към Тия. — Майка ти бе така любезна да ме настани в стаята за гости. На долния етаж чух някой да споменава, че Тия била с децата в тази стая, затова дръзнах да се появя тук.
— Все пак може би си искал да намериш спокойствие в детската стая — предположи Алайна.
— Тъкмо обратното, търсех това, което винаги ме е вълнувало — опроверга я той.
Алайна сбърчи вежди и погледна към Тия.
— Е, тогава, Шон, скъпи мой, хайде да вървим. Тия, майка ти се безпокои кога ще се върнеш долу. Вече ни очакват за вечерята.
— Скоро ще сляза при тях — увери я Тия. Алайна и Шон излязоха от стаята. Тия също тръгна към вратата, но Реймънд не помръдна, приковал поглед в нея.
— През тези години си станала още по-красива. Не вярвах, че това е възможно, но сега, когато си истинска жена, хи още по-силно ще обсебваш сърцето и мечтите ми.
— Много мило от твоя страна, Рей.
Той я настигна и я хвана за ръцете. Поднесе ги към устните си и нежно ги целуна. Погледите им се кръстосаха. Младата жена остана безкрайно поласкана от галантния му жест, ала в същото време бе странно объркана. Харесваше го, винаги го бе харесвала. Той бе красив, обаятелен, неспокоен и дори малко див, истински образец на галантен южняк. Може би бе подходящ за нея и тя го чувстваше…
Добре. Точно тази вечер щеше да се нуждае от приятел.
— Ти също си красив — внезапно се усмихна Тия.
— Благодаря, госпожице — засмя се Реймънд. — Благодаря на Бога за възможността да бъда в Симарон, при това точно днес, когато и ти си тук!
— Майка ми…
— Да, зная, че се тревожи за теб. — Той отстъпи крачка назад. Истински образец на безупречен джентълмен. Щеше да бъде съвършен южняшки съпруг, винаги възпитан, тактичен, дискретен, дори непорочен. Тия внезапно усети как се изчерви.
— Извини ме, но трябва да сляза долу.
Тя мина покрай него и се втурна по коридора и после надолу по стъпалата. Много бързо стигна до кабинета на баща си. Вратата беше отворена.
Баща й се бе настанил на бюрото си, както винаги привлекателен, изискан и впечатляващ. Брат й, който много приличаше на баща си, седеше на стола отстрани, като в момента подаваше една книга от библиотеката на баща й на един от гостите — Тейлър Дъглас.
Сърцето й заби ускорено, когато тримата мъже се извърнаха към нея. Дъглас се изправи — беше висок колкото брат й — удивително елегантен с ослепително бялата си риза и грижливо изгладения си кавалерийски мундир. На ярката светлина на лампите Тия не пропусна да забележи гарвановочерната коса, старателно пригладена, както и блясъка на светлите му очи, а също и добре очертаните му скули. Стори й се, че макар и за миг, той успя да я заслепи с вида си. И тогава си припомни, че още при първата им среща я бе осенило прозрението, че вижда нещо познато в него, смътно напомнящо за братовчед й Джеръм, защото толкова черна коса можеха да имат само хора с индианска кръв.
Не можеше да откъсне поглед от него.
Той също се вгледа в нея.
Някой в стаята се изкашля. Тия примигна смутено.
Рийвс, личният камериер на баща й, който бе в Симарон, откакто се бе заселила тук нейната фамилия, сервираше уиски и шери. Той се намръщи, защото забеляза, че Тия продължаваше да гледа втренчено гостите, а после повдигна въпросително вежди, защото тя сбърчи устни, но доста бързо успя да възстанови самообладанието си и да посегне към чашката с шери, което внезапно се оказа много необходима подкрепа.
— Тия, най-после се появи! — каза баща й и стана от стола. Тя набързо надигна чашката с шери.
— Извинявай, татко. Нямаше да закъснея, ако не се бе наложило да се занимавам с немирните деца на брат ми. Доста време ми отнеха грижите за тях.
От погледа на Тия не убягна мигновеното смръщване на баща й. Веднага изпита съжаление за лекомислените си думи. Приближи се до баща си и го целуна по бузата, после добави:
— Всъщност завиждам на Иън за прекрасните му деца.
— Естествено, нали те са моята гордост и радост — обади се Иън, — само че няма защо да завиждаш. Един ден сигурно ще имаш свои.
— Няма, защото ще си живея по-добре като тяхна леля и стара мома! — увери го тя и допи шерито.
— Помниш ли Тейлър Дъглас, Тия? — попита Джарет.
— Не, не си го спомням — отвърна тя и погледна към Тейлър. Искаше й се да не я гледа по този начин, сякаш я познаваше твърде добре. — Но вече се запознах с него.
— Да, запознахме се. И бяхме официално представени — любезно отбеляза Тейлър, без да отделя поглед от нея. Усмивката му й се стори застрашителна. — Може би, сър, вашата дъщеря ми се струва позната от някога заради необикновената й сърдечност и чар.