Да, разбира се, заплашваше я, че ще разкрие тайната й. Все някога, а може би още утре, той ще разкаже цялата истина на баща й. Ще му каже каква е всъщност и какво върши.
И баща й ще я убие със собствените си ръце.
Не, ще бъде още по-лошо: той ще бъде напълно разочарован от нея. Засрамен от поведението на дъщеря си.
Трябва на всяка цена да се види с Тейлър. Да говори с него.
Какво, да не бе полудяла? Не можеше просто така да почука на вратата му. Нали можеше да събуди родителите си или брат си, или пък Алайна, Рийвс, Лили или някой друг в къщата.
Отвори балконската врата. Нощният въздух ставаше все по-хладен, но не беше студено. Пристъпи навън боса. Отлично си спомняше, че преди малко го бе видяла на задния балкон на неговата стая. Още нищо не бе намислила, само крачеше замислено по балкона. Не усети как се озова пред вратата на стаята за гости. Поколеба се за миг. Не, не си въобразявай, че ще успееш, не го прави!, предупреди я вътрешният й глас. Въпреки това обаче тя открехна вратата и плахо надникна вътре.
Беше тъмно, но отвън проникваше слаба лунна светлина. Тия можа да различи очертанията на леглото. Стъпвайки на пръсти, полека тръгна към него.
Съзря силуета му, широките му рамене, добре очертаните мускули под бялата риза. В сянката той изглеждаше заспал, дори й се стори, че леко изсумтя. Тия се поколеба, но после приседна до него на леглото.
— Трябва да поговорим. Моля ви, изслушайте ме…
Едва не изкрещя от ужас, когато той се извърна, сграбчи я с яките си ръце и я повали до себе си на леглото. Зашепна й нещо разгорещено. Но тя не можа да разбере нищо. Дали не бе нечие име?
Опря ръце на гърдите му. В нея се надигна дива ярост.
— Трябва да поговорим, искам да ме изслушате.
Но ръката му вече бе обвила кръста й.
— Госпожице Маккензи! Каква игра сте си наумили сега?
— Полковник Дъглас…
— Да, същият. Изненадана ли сте?
— Не, разбира се, не, но аз…
— Какво искате да кажете, по дяволите? Че сте сбъркали стаята ли, Годайва? Че сте решили да потърсите обожавания си южняшки любовник? Защото той ще приеме всичко от вас, защото с него можете да си позволявате всякакви волности?
— Вие сте един жалък подслушвач. И освен това сте най-грубото и безсърдечно създание, което съм…
— Аз ли съм груб? Защото не се уморявам да ви повтарям истината? Знаете, че мога да бъда много по-лош.
— Исках само да поговорим.
— Ние? Вие и аз? О, значи затова се появихте тук по нощница. Не мога да отрека, Годайва, че умеете да подбирате съблазнителни одеяния, за да разговаряте с мен.
— Не съм имала намерение да търся Реймънд! — настоя тя.
— Щом така твърдите. Колко мило. Тръгнали сте да ме търсите в тази прелестна полупрозрачна нощница, така ли? Очевидно сте нахлули в стаята ми с някакво намерение. Искрено съм поласкан и ни най-малко не съм изненадан.
— Спрете! Ще повикам баща си, брат си, цялата армия на конфедерацията!
— Да спра ли? Мога ли да ви напомня, че не аз вас, а вие мен преследвате?
— Въобще не ви преследвам.
— Тогава защо си създавате усложнения? Защо не повикате още сега баща си? Или още по-добре цялата армия на Конфедерацията? Тогава ще бъда заставен да се отбранявам пред противник, който ще ме превъзхожда числено.
— Слушайте, аз въобще не ви преследвам, защото…
— Но се озовахте в леглото ми.
— Моля ви!
— В такъв случай не мога да намеря друго обяснение, освен че приличам на добрия стар полковник Уиър — добави той. — Значи всичко е просто невинна грешка, за която е виновен нощният мрак.
— Как смеете да обиждате полковник Уиър! Той е лоялен и се сражава за своя щат, той е решителен, джентълмен и…
— И добър човек. В това не се съмнявам.
— Тогава…
— Той е фанатик. Прекалено много е чел Макиавели. Готов е на всичко в името на една цел. Би предпочел да унищожи този щат, но не и да му позволи да се присъедини към Съюза.
— Ние все още не сме изгубили войната!
— Ще я изгубите.
Тия се втренчи в него. Светлокафявите му очи срещнаха нейните. Тя различи в мрака красивите, като изваяни черти на лицето му. В миг й се прииска да протегне ръка и да погали скулите му. Въобще не бе толкова ужасно да лежи, да бъде докосвана от него. Внезапно си помисли за затворената врата на стаята и за всички онези неща, които бе пропуснала, посвещавайки се на войната. Стисна зъби, бясна на себе си. Какво ставаше с нея и как можеше да лежи тук, до един заклет враг, за когото, изглежда, най-голямото удоволствие бе да я дразни, а тя въпреки това да копнее да го докосне. Топлината, която се разливаше по тялото й, й се струваше дяволско изкушение и в същото време — Бог да й е на помощ — тя го желаеше.