— Не дойдох тук, за да си говорим за войната.
— Сега вече наистина съм поласкан. Нима сте дошли, за да ме съблазните, госпожице?
— Не! — възмути се Тия. Осъзна, че бе повишила тон и тихо го прокле. Усмивката му я вбеси още повече. — По дяволите, престани!
— Нищо не съм направил.
— Престани да се държиш така!
Той отново се усмихна, поклати глава, но после лицето му придоби сериозно изражение.
— Добре, Годайва, говори.
— Ти все още не си ме издал — задъхано промълви младата жена, като го гледаше право в очите.
— Много уважавам баща ти, брат ти и майка ти — отвърна Тейлър. — Едва ли ще изпаднат във възторг, ако разберат за твоите опасни лудории.
— Това, което направих, не беше никаква лудория. Стана случайно. Трябва да ме разбереш. Нали беше там?
— Да, наистина бях там — тихо рече той. — Годайва беше отклонила група мъже надолу по една заблудена пътека, за да не заловят капитан Дикинсън и неговите кавалеристи. Още колко пъти след това е яздила?
— Това беше единственият път, кълна се. Нямах намерение да…
— Изглежда, доста често ти се случва случайно да се окажеш гола, което е доста странно за една добре възпитана южняшка лейди, не е ли така?
— Не бих го нарекла „случайност“; това беше моментен импулс, в изблик на отчаяние…
— Би трябвало наистина да кажа на баща ти, защото трябва да престанеш с това.
— Не бива да му казваш, моля те…
Той се наведе по-близо до нея.
— Могат да те убият. И когато намерят тялото ти, те ще разберат и мъката им ще бъде още по-голяма. А аз ще се чувствам виновен, че съм предал доверието им, защото съм знаел и съм си мълчал.
— Моля те…
— Обещай ми, че никога повече няма да го правиш. Независимо от обстоятелствата.
Тия затаи дъх, впила поглед в лицето му.
— Това е единственият начин, Годайва.
— Няма да се повтори. Не исках да го правя, вече ти казах…
— Независимо от обстоятелствата.
Тя стисна зъби.
— Независимо от обстоятелствата.
— В такъв случай никога няма да издам тайната ти.
Тия се вгледа в светлокафявите му очи, молейки се дано да й казва истината.
Изведнъж осъзна ситуацията, в която се намираше. Лежеше в неговото леглото, кракът му бе преметнат през нея, а ръката му обгръщаше кръста й. И беше гол.
Това откритие бе толкова внезапно, че очите й се разшириха от паника, а плътта й пламна от прилива на кръв.
— Ами тогава, аз… аз…
— Ти като че ли изведнъж се озова пред врага и разбра, че си изложена на смъртна опасност! — подразни я той и се наведе още по-близо към нея. — Е, но не е нужно да се опитвате да избягате така панически, скъпа госпожице Маккензи. Нима смятате, че ще загубя контрол в дома на баща ви и ще изнасиля дъщеря му под собствения й покрив?
— Не, аз… аз… Господи, това е…
— Шт! — Той внезапно притисна пръст към устните си. Тя не чу нищо обезпокояващо, но той скочи от леглото, втурна се към балконската врата и се спотаи зад завесите. Тия нервно хапеше устни, опитвайки се да не гледа към изящната му фигура, изваяна като бронзова статуя. Широките му рамене и мускулестите му ръце на приказната лунна светлина изглеждаха напрегнати като опъната тетива на лък. Бедрата му бяха също така мускулести, а краката му — дълги и чудесно оформени.
Той пристъпи крачка напред, предпазлив като хищник, който дебне плячката си. Напомни й за чичо й Джеймс и братовчедите й, воюващи със семинолите. В тишината Тейлър продължаваше да следи с поглед балконската врата и решетката пред нея, заслушан в нещо. Тя все още не можеше да разбере какво точно дебнеше той. След малко Тейлър се върна и трескаво нахлузи панталоните си.
— Какво правиш? — прошепна тя.
— Тихо! Не мърдай, чакай ме в леглото — заповяда й той.
За секунди Тейлър се озова на балкона и Тия чу как той шумно поздрави някого, който явно се разхождаше там.
— О, вие ли сте, полковник Уиър! И вас ли не ви хваща сън?
— Здравейте, полковник Дъглас — отвърна му Уиър. В гласа му прозвуча нотка, издаваща неловкост и неудобство.
— Красива нощ, нали? — попита Тейлър. — В този прекрасен дом, при това небе с блестящи звезди човек може дори да забрави, че някъде бушува война.
— Аз никога няма да забравя войната, сър.
— Да, разбира се, не се съмнявам — съгласи се Тейлър.
Тия долови ироничната нотка в гласа на Дъглас.
Но защо Рей Уиър се разхожда по балкона? И то точно около нейната спалня?
— Струва ми се, сър, че тази вечер ние с вас свършихме добра работа — продължи Тейлър. — Толкова много кръв се проля. Да се спасява човешки живот е благородна мисия.
— Но свободата, сър, винаги иска жертви! Понякога животът е цената, която се плаща за оцеляването на нацията.