Тя кимна.
Мъжът внезапно се усмихна.
— Ако се видите със съпруга си или братовчед си Иън, предайте им, че Рейф Джонстън им изпраща най-добрите си пожелания.
— Служили сте с братовчед ми Иън?
— И със съпруга ви. Заедно с Магий. Чух, че брат ви се е оженил за дъщерята на Магий.
— Те са много добре — рече Сидни. — Аз… — започна тя, но в следващия миг замръзна. От задната част на фургона се чу кихане.
Джонстън се вторачи в нея. Тя също впи поглед в него. Почувства как кръвта се отдръпва от лицето й. Представи си какво ще последва. Щеше да я арестува. Тя беше южнячка, тръгнала на север с избягали роби. Щеше да има процес, може би нямаше да има и щяха да я обесят още тази нощ, за назидание и като доказателство, че Югът няма да търпи шпиони и предатели, дори и сред своите.
Видя, че Джонстън сведе очи, после отново я погледна. Той знаеше какво прави тя.
Подаде й документите.
— Честита Коледа, госпожо Халстън. Празниците са много подходящо време да се помолим за мир.
От устните й се изтръгна тиха въздишка.
— Честита Коледа, лейтенант… — Вдигна юздите, но пръстите й бяха толкова вцепенени, че едва ги държеше. Пое дълбоко дъх и си спомни за подаръка, който бе взела, в случай че срещне брат си.
Ръкавици. Хубави нови ръкавици от телешка кожа, меки и еластични.
— Лейтенант… тези ръкавици са предназначени за брат ми Брент. Не успях да се видя с него. Моля ви…
— Не, госпожо, не мога да ги взема.
По погледа му разбра, че ръкавиците биха могли да бъдат сметнати за подкуп.
Тя поклати глава.
— Моля ви, толкова исках да ги подаря на някого, за когото да имат особена стойност. Моля ви…
Той погледна към ръкавиците в ръката й, после впи поглед в очите й. Взе ръкавиците.
— Благодаря ви. А сега побързайте.
Сидни сграбчи поводите, дръпна ги и подвикна на мулетата. Животните веднага потеглиха.
— Господ бди над нас! — задъхано прошепна Сиси.
— Все още сме на територията на Юга. А ни предстои да минем и през линиите на янките. Ако се натъкнем на някой проклет офицер, както последния път…
— Няма — увери я Сиси.
Сиси се оказа права. Беше Бъдни вечер. Дежурните в заставате на янките, също както техните колеги южняци, бяха настроени сантиментално. Всички искаха войната да свърши по-скоро. Всички искаха да си отидат по домовете. Бойните линии се огласяха от коледни песни.
Офицерът, който я спря на главния път, съвсем бегло погледна документите й.
Този път никой не кихна.
Минаха през града и най-после стигнаха до тъмната алея близо до Африканската методистка епископална църква на преподобния Хенри Търнър. Вашингтон може и да означаваме свобода за робите, но не им гарантираше добър живот, нито дори прилична храна. Преподобният Търнър бе духовник, страстно отдаден на призванието си да подпомага енориашите си, и затова тази вечер Сидни доведе Сиси, двама лъже и още три жени, които срещнаха малко преди алеята, където Търнър щеше да ги очаква, за да им намери подслон.
Те благословиха Сидни, когато слязоха от фургона. Един от мъжете носеше на ръце пребито бременно младо момиче, чиято история бе накарала Сидни отново да рискува живота си и да дойде на юг, превозвайки незаконно избягали роби.
Една от жените заобиколи фургона и дойде отпред. Погледна Сидни с огромните си тъмни очи. После сграбчи ръката й и се опита да я целуне.
— Моля те! — прошепна Сидни. — Сега трябва да вървиш. Честита Коледа.
— Господ да ви благослови, госпожо! — промълви един от мъжете и протегна огромната си черна длан.
— И теб — промърмори Сидни. Изчерви се от срам. Не биваше да прави всичко това. Когато получи бележката, в която се съобщаваше за умиращото момиче, тя бе толкова заета да се самосъжалява и в същото време ядосана на себе си, задето не бе напуснала Вашингтон.
— Аз ще отида с тях при преподобния — каза й Сиси. — Ще се оправиш ли сама?
— Да, разбира се.
Сиси поклати глава.
— Марла дори не е в апартамента. Отиде да посрещне Коледа със старата госпожа Лафърти и сираците.
— Всичко ще бъде наред, само дето съм много уморена.
— Ще се върна утре сутринта.
— Все някъде ще намерим прилично място за коледния обяд — кимна Сидни.
Тя остави Сиси и подкара фургона към конюшнята близо до апартамента.
— Доста е късно, за да се връщате сама вкъщи, госпожо Халстън — промърмори нощният пазач.
— Ще се справя.
Минаваше полунощ, но по време на война не бе необичайно да се срещнат хора по улиците в такъв късен час. Сидни мина покрай група офицери, които си поделяха манерка с уиски край огъня, запален насред улицата. Те повдигнаха шапките си и я изгледаха с любопитство. Тя им кимна и забърза към апартамента си.