В дневната беше много уютно, защото в камината гореше буен огън. На масата имаше бележка от Марла:
Сид,
Ще изиграя ролята на Дядо Коледа, за да зарадвам сирачетата. Майор Кантор ни купи печено месо и бутилка превъзходно бордо. (Сигурна съм, че е превъзходно, понеже го опитах.) Оставям ти затоплена баня. В нея ще намериш подарък от мен — лавандулов сапун. Страхувам се, че банята няма да е вече затоплена, когато се върнеш. Затова оставям чайника на огъня.
Сидни се усмихна. Дори да бе далеч от дома, приятелките й си оставаха верни. Смъкна наметалото си и ботушите в дневната. Отиде до тънещата в мрак спалня и с радост откри, че и там в камината бе запален огън. Светеше само една лампа, оставена край затоплената вана. Жената докосна водата с пръсти. Все още бе топла. Чайникът къкреше на огъня. Сидни доля гореща вода във ваната, после започна да се съблича. Щом смъкна полата си, от джоба й изпаднаха пътните документи. Изморена, копнееща по-скоро да се изкъпе, тя ги остави там, на пода, и се потопи във ваната.
Затвори клепачи и се отпусна назад.
Но след миг изпита много странно, обезпокояващо усещане.
Отвори клепачи.
И замръзна на място.
Джеси беше там. Седеше на едно от креслата в отдалечения полутъмен ъгъл на стаята. Той беше съблякъл панталоните на униформата си, ботушите и бялата памучна риза. Погледът му бе мрачен, а красивото му лице й се стори отслабнало. Гледаше я смълчан и замислен.
— Джеси… — прошепна задъхано смаяната жена.
Той се изправи и закрачи към ваната.
— Къде беше?
— Къде съм била?
— Вече минава полунощ. Къде беше?
Сидни отчаяно затърси отговор. Но нищо не й идваше наум. Потопи се още по-дълбоко във водата, сви колене до гърдите си. Трепереше от тревога.
— Аз… аз не искам точно сега да обсъждаме ситуацията, Джеси. Не очаквах да те намеря тук.
— Очевидно.
Сидни присви очи.
— Не сме се виждали от шест месеца! — избухна тя. — Всъщност ти ми нареди да анулирам брака ни.
— Но ти не изпълни нареждането ми. Пак те питам: къде беше?
— Навън!
— И къде по-точно?
— Наистина не те засяга къде съм била и с какво съм се занимавала. Наистина е малко прекалено да ме разпитваш сега, докато още съм във ваната. Ако излезеш и ме оставиш ла се облека…
— Аз се ожених за теб, Сидни — тихо добави той, наведе се напред и потопи пръстите си във водата. — А след това постъпих като истински джентълмен и заминах на война. Тази вечер се върнах. Но не те заварих тук. Така че имам основание да те попитам: къде беше?
Погледите им се срещнаха. Очите му гледаха строго, неотстъпчиво, с безмилостни отблясъци. Шест месеца. Шест дълги месеца. Той се бе променил. Сидни сведе глава и внезапно си припомни дните, когато той бе в затвора на Конфедерацията, а тя бе медицинската сестра, избрана да се грижи за него. Спомни си как я гледаше той тогава, в ушите й сякаш отново прозвуча гласът му, преливащ от топлина, очарователният му смях, джентълменските му обноски, трепетното очакване за всяка следваща среща.
Тя отново го погледна. Той не бе същият, какъвто го помнеше. Сякаш я гледаше друг, непознат човек.
— Бях навън, с едни приятели.
Той се обърна, наведе се и вдигна от пода падналите документи. Прочете ги внимателно. После ги захвърли.
— Донесла си от юг писма от починали бунтовници? — попита я той.
После рязко се обърна, хвана я за раменете и започна да я измъква от ваната.
— За Бога, нали ми обеща, нали ми се закле! — изкрещя й той. — Закле ми се, че повече няма да се занимаваш с шпионаж. И аз обещах, че няма да бъдат предприемани акции срещу Съюза, в които ти да бъдеш замесена. Аз дадох думата си! Заложих моята честна дума заради теб!
Тя никога досега не го бе виждала така обезумял. Джеръм Халстън винаги умееше да се владее. Нали той най-добре от всички умееше да избира правилните решения, нали нямаше по-разсъдлив, по-любезен от него. Когато не й разреши да напусне града заедно с Джеръм, дори когато я арестува — точно тогава той се ожени за нея, — той съумяваше да се владее. Дори и след женитбата им не се бе променил. Гневът му винаги преминаваше, при това доста бързо. А сега…
Сидни дори не можеше да реагира. Стоеше пред него цялата насапунисана и от нея се стичаше вода. Безпомощно търсеше най-подходящите думи, за да се оправдае. Не! Тя не бе изменила на Съюза, но наистина беше пътувала на юг…
Ръката му внезапно се отметна и изплашената жена прикри лицето си с ръце и стисна зъби, сигурна, че той ще я удари. Шест месеца, разделяха ги тези проклети шест месеца. Толкова отдавна очакваха тази среща, а ето как започна тя.