Той се върна до леглото, дръпна завивките и каза хладно:
— Пъхни се под чаршафите и одеялото. Цялата трепериш.
Ах, какви нежни и мили думи, подходящи за случая!
— Не ми е студено. Ядосана съм. Искам да си вървиш.
— Ти замръзваш. Направи каквото ти казвам… поне веднъж.
— Защото се намираме във Вашингтон и смяташ, че имаш та власт?
— Защото е логично.
Тя се отдръпна от него и се опита да стане. Той я дръпна надолу: чаршафите и одеялото я покриха. Легна до нея. Тя изстина на разстояние от него. Той я привлече към топлото си тяло, притисна я към себе си. Тя затвори очи. Имаше да му каже толкова много неща. Но нито едно от тях не каза.
После го почувства.
Устните му опариха тила й, все едно я жигосаха, после рамото, спуснаха се по гърба. Ръцете му обхванаха гърдите й, плъзнаха се надолу по корема, достигнаха до слабините. Пръстите му се притиснаха и загалиха…
Този път внезапно я обзе опустошителен огън. Извърна се към него, водена от инстинкта. Докосваше го, дразнеше, целуваше, подивяла от страст. Желанието избухна в гърдите й като изгаряща спирала, подлудяващо и покоряващо. Устните му бяха навсякъде. От всяко докосване на пръстите му лумваха пламъци. Тя се изви, тръпнеща и жадна под него. И когато той отново проникна в нея, тя отвърна на всеки негов тласък, обезумяла от страст, жадна и пулсираща от желание…
Сякаш светът експлодира. Войната бе свършила; животът бе свършил. Ослепителни светкавици прорязаха черните атлазени небеса, после всичко изчезна. Този път като че ли измина цяла вечност, докато летеше надолу и докато осъзнае, че той е с нея, също тръпнещ в екстаза на освобождението.
Беше чудо, истинско чудо. И тя отново бе влюбена, готова да му признае какво се бе случило, как се бе оказала въвлечена във всичко и как всъщност бе предала Юга, наследството си, това, в което бе вярвала и което винаги бе отстоявала. Никога нямаше да го направи отново. Ако не бяха любезността и справедливостта на лейтенант Джонстън, щяха да я заловят, но…
Той погали косата й и каза:
— Вече не може да става и дума за анулиране.
— Да — прошепна младата жена, извърна се към него и сгуши лице на гърдите му. Той ухаеше толкова прекрасно. Мускулите му потръпнаха под пръстите й. Топлината му я обгръщаше отвсякъде.
— Господи, колко ще ми бъде мъчно да те видя пак в затвора.
Тя застина. Отдръпна се.
— В затвора?
Очите му бяха много сериозни.
— Нима смяташе, че ще се оставя да бъда съблазнен и подмамен от страстта и ще забравя, че ти излъга, че ме направи на лъжец и глупак?
Тя рязко се отдръпна от него. Той се протегна и я сграбчи, за да й попречи да стане от леглото.
— Махни се от мен! Махни ръцете си от мен! Извикай стражите си и ме арестувай още тази нощ, макар и да не знам в какво ме обвиняваш! Извикай ги веднага! „Олд Капитъл“ е прекрасно място за прекарване на нощите, особено щом ти няма да си там! Ти си прав, там ще бъда сред свои — хора, които са като мен. Предпочитам да спя с бунтовници, отколкото със змии!
— Ела при мен.
— Не!
— Сидни…
— Ти смяташ да ме арестуваш отново; направи го.
— Не и тази нощ.
— Защо да не е тази нощ? Има време за всичко.
— Не, няма! Аз бих могла да вдигна въстание; да помогна Юга да спечели войната, докато ти спиш!
Ядосан, той я обхвана през кръста и я притисна към леглото. Сидни не можеше да повярва, че е възможно да изпитва такава силна болка.
— Мразя те!
— Съжалявам, но е война.
— Да, война е. Така че арестувай ме още в тази минута, или ме пусни да си отида.
— Не.
И той наистина не я пусна. Остана да лежи до нея, докато ръката му здраво я обгръщаше. Тя се извиваше, опитвайки се да се освободи, но напразно. После се обърна с гръб към него, но усещаше тежестта на ръката му. Бъдни вечер… Време за мир.
Тя никога досега не се бе чувствала повече като на война.
Глава 9
Беше на зазоряване.
Слънцето току-що се бе показало на хоризонта; небето беше съвсем чисто; денят се очертаваше прекрасен. А тук, в най-южната част на полуостров Флорида, още отсега беше доста топло.
Джеймс Маккензи стоеше до малкия проток, свързващ лагуната пред имението му с морето. Оттук се разкриваше очарователната гледка на безбрежната морска шир. Стоеше неподвижен като скала, без риза въпреки бурния вятър, галещ мускулестото му тяло с бронзов загар. Беше излязъл бос на брега, за да усеща приятния досег с топлата морска вода. Обичаше морето, обичаше неговите топли ласки. Облеклото му беше съвсем небрежно, но тук, в една от най-южните точки на страната, местните жители не се съобразяваха много с условностите на цивилизацията, а и него доста често го бяха обявявали за див и непокорен особняк. Пък и беше на своя земя, в своето имение — можеше да се облича както си иска, още повече, че сега това никак не го вълнуваше. Взираше се напрегнато към линията на хоризонта.