— Риса е в Сейнт Огъстин. Тийла настояваше тя да дойде при нас, но Риса се бои да не би Джеръм де е някъде на север и тя да не може да стигне при него.
— Той не е глупак. Сигурна съм, че е в безопасност. Освен това току-що получихме писмо от Брент, в което ни пише, че е добре, но е много зает…
— Вярваш ли, че поне за Коледа ще спрат да се избиват? — тихо попита Джеймс.
— Получихме и писмо от Сидни. Донесе ни го един от кавалеристите на капитан Дикинсън.
— Знам.
— Татко, иска ми се по някакъв начин да облекча мъката ти.
Той я притегли към гърдите си и притисна лице към чернокосата й глава.
— Ти го правиш. Ти, Антъни и Мери. Напоследък казвал ли съм ти колко много те обичам? Колко си ми скъпа?
— Татко, аз… — Внезапно замълча.
— Погледни, татко, погледни! — извика след миг Дженифър.
Баща й се бе загледал към морето и затова не бе видял мъжа, който лежеше наполовина във водата в другия край на лагуната под огромна палма.
— Мили Боже, там има човек! — ахна Дженифър. Отдръпна се от Джеймс и се затича по брега.
— Не! Чакай! — заповяда й Джеймс. Но не бе сигурен, че тя ще го послуша, и хукна след нея. Сграбчи я за ръката и я дръпна назад. — Спри! Ако е жив, може да е опасен!
Заобиколи я. Дженифър го последва, но сега поне гърбът му я пазеше. Когато наближи проснатото тяло, Джеймс извади ножа, който винаги държеше пъхнат в ботуша си. Коленичи на мокрия пясък и претърколи войника, предполагайки, че е мъртъв.
Беше жив… Джеймс напипа пулса на гърлото му. Беше много слаб, но се долавяше. Джеймс огледа униформата на непознатия. Беше от кавалерията на Севера. Още един кавалерист… проклета кавалерия! Мъжът бе слаб, млад, с пясъчноруса коса и загоряла кожа.
— Татко…
— Той е жив.
Джеймс се вгледа внимателно в лицето на мъжа. На слепоочието му бе засъхнала кръв с полепнал по нея пясък.
— Трябва да го отнесем у дома! Да му помогнем — заяви Дженифър.
— Той е янки, Дженифър.
— Иън и Тейлър също се бият на страната на янките. И двамата са ти много близки, почти като родни синове.
— Дженифър, съпругът ти бе убит от северняците.
— А братовчед ми Иън ме спаси от бесилката. Татко, нали не искаш да кажеш, че ще го оставим да умре тук само защото е федералист! Ами ако някоя жена от Севера намери ранени и изпаднали в несвяст Брент или Джеръм, или Джулиан? О, Господи, какво значение има…
Той погледна внимателно дъщеря си.
— Не, аз просто исках да ти напомня за миналото, за изтеклите години. Имаше време, когато ти желаеше дори смъртта на Иън!
— Може би. Но ти и Иън ме научихте как да преживея горчилката от миналото. Не можеш да оставиш този човек да умре. Познавам те!
Джеймс въздъхна. Ситуацията наистина бе сложна. Но Дженифър бе права: не би оставил никого да умре. И в същото време, без да му мигне окото, със собствените си ръце би прерязал гърлото на копелето, ако се свести и застраши по някакъв начин живота на съпругата, децата му или на шестгодишния Антъни.
— Татко…
— Аз ще се погрижа за него. Ти изтичай в къщата и кажи на Тийла, че водя… — Замълча и тъжно се усмихна. — Кажи й, че й водя един ранен янки на гости за Коледа. Тъкмо това, което тя винаги е искала!
Сутринта на Коледа. Тия не можеше да се сдържи и флиртуваше дръзко с Уиър. Съзнаваше, че безгрижният й смях дразни врага й, че той чува шеговитите й подмятания, вижда как се смее с Уиър, докато си говорят за миналото. Беше решила да омае Реймънд Уиър, но сама не знаеше защо. Осъзнаваше само, че кокетното й поведение е опасно и не е правилно. Улови предупредителния поглед на снаха си. Знаеше, че Алайна е смутена и разтревожена от държането й, ала въпреки това не можеше да се спре.
Сутринта след закуската беше много приятна. Децата се бяха събудили, нетърпеливи да отворят подаръците си. Разкъсаха чевръсто разноцветните пакети с комплекти игри и различни играчки, смееха се и тичаха из цялата къща. Очите им искряха, а бузите им бяха порозовели от вълнение; те бяха твърде малки, за да знаят, че черен облак бе надвиснал над родния им щат, а страната бе разделена.
По-късно възрастните също си размениха подаръци.
На Реймънд Уиър се падна бут пушена шунка.
Тейлър Дъглас получи миниатюрен портрет на жена, поставен в изящна сребърна рамка, който лесно можеше да се напъха във войнишката раница или кесия.
Тия никога не го бе виждала. Отначало дори не разбра какво е, но портретът минаваше от ръка на ръка в стаята и всички изразяваха възторга си от изработката. Тейлър Дъглас се втренчи продължително в подаръка си, а после погледна към Тара.
— Никога не съм очаквал подобен трогателен жест, госпожо Маккензи. Знам колко сте заета и въпреки всичко сте отделили време за този подарък, при това изработен с толкова вкус и финес… Наистина съм ви много благодарен.