— Отидох да го видя пак.
— Не си имала време да стигнеш до Ричмънд.
— Откъде, за Бога, можеш да знаеш това? — раздразнено попита тя.
На устните му отново заигра суха усмивка.
— От шпионите — тихо рече той. — Сидни, защо те нямаше, когато пристигнах? Къде беше?
— Аз… — започна тя, после се поколеба. Имаше ли право да му каже. Дали той щеше да разбере това, което двете със Сиси бяха направили? Тя сведе глава. — Нямам право да ти кажа.
— Сидни, в името на Бога…
— Да, тъкмо в името Божие. — Погледна го и внезапно сърцето й се изпълни с болка. — Между нас не съществува никакво доверие, нали?
— Сидни, а как би могло да съществува?
— В такъв случай, ако ме извиниш, ще се облека… за да можеш да ме арестуваш.
— Сидни, не бъди глупава. Няма да изляза от тази стая.
— Тогава остани.
Тя отметна завивките и стана от леглото. Извади чисти дрехи от малкия гардероб в ъгъла на спалнята и се обърна с гръб към него, за да се облече. Едва бе обула дългите долни гащи, когато почувства ръцете му на раменете си, а топлият му дъх опари тила й.
— Сидни…
— Джеси, остави ме!
Той я обърна към себе си, погали дългите й разрошени кичури и плъзна пръсти по бузата й. Прииска й се да се от пусне на гърдите му, да зарови глава на рамото му, да почувства закрилата му… и страстта му. Отдръпна се от него, а зелените й очи заблестяха студено като нефрит.
— Остави ме, Джеси, остави ме.
За нейна изненада той го направи. Изруга грубо, отдръпна се от нея и се запъти към вратата. На прага се спря.
— Ти си под домашен арест, Сидни. Не искам да те изпращам отново в „Олд Капитъл“.
— Разбира се. Дори и янките могат да те попитат какво престъпление съм извършила този път!
— Щом не искаш да ми кажеш…
— Не мога!
— Тогава не ми оставяш избор.
Вратата се отвори и той излезе. Затвори се с трясък след него.
Беше Коледа. Той ще се върне, помисли си Сидни.
Обаче той не се върна.
Решен да намери Тия Маккензи, Тейлър се отправи към кухнята, където го посрещна мургавият коняр, облегнат на дървената врата. Индианецът мърмореше недоволно нещо неясно. Доколкото Тейлър си спомняше, това бе Били Клауд, главният коняр на Джарет Маккензи. Чертите на лицето му издаваха произхода му от племето на семинолите. Щом зърна Тейлър, Били се притесни и закърши пръсти:
— Полковник, извинявайте, но се бях умислил, защото съм много разтревожен.
— Не са необходими извинения. Само ми кажете какъв е проблемът? Може би ще мога да ви помогна.
— Единствено баща й може да се справи с тази буйна кобила — промърмори Били Клауд и мрачно поклати глава.
— Да не би да става дума за Тия Маккензи? — попита Тейлър и се усмихна леко.
— Да, за нея става дума. — Внезапно конярят се втренчи в Тейлър. — Вие май сте роднина на Джеймс Маккензи. И на Оцеола.
— Да, далечни роднини сме.
— Чухме, че ще идвате насам. Спомням си ви отпреди много години. Хубаво е, че ви виждам пак, сър… макар и в тази странна униформа.
— Били, мъжете, които преследват жестоко нашите хора, облечени в тази униформа, са раздвоени, също както е раздвоена и нацията ни. Аз мислих много дълго, преди да избера пътя, по който съм поел.
— Може би сънищата са ви показали този път.
Тейлър се усмихна. Доста отдавна не бе общувал със семинолите.
— Направих избора си напълно трезвен и в пълно съзнание. А ти си останал с Джарет Маккензи.
— О, аз смятам, че някои от онези наконтени самохвалковци в униформа на Конфедерацията, са чисти негодници — ухили се Били и додаде: — Ще ви доведа коня. Тръгвате ли си?
— Ще потърся госпожица Маккензи.
— Това е добре, тъкмо ще ми спестите доста неприятности. Хората на баща й охраняват къщата и земите наоколо, но извън тях… Казах й да внимава и да избягва опасностите. Тя ми обеща, но няма да го направи. И не че ме излъга. Тя просто отказва да види опасността, ако ще й попречи да направи това, което си е наумила.
Били изведе Фрайър от клетката и отиде да вземе седлото, докато Тейлър слагаше юздата на коня. Помисли си, че Били съвсем точно бе охарактеризирал младата госпожица Маккензи — тя не мислеше разумно и не виждаше опасността. Правеше това, което в момента на нея й се струваше най-правилно. Тя не виждаше дори опасността, която сама създаваше за къщата на баща си. Нямаше никаква представа как всяка нейна дума и движение се отразяват на Реймънд Уиър.
— Благодаря ти, Били — усмихна се Тейлър и отстъпи, за да му даде възможност да нагласи седлото.
Тейлър препусна по пътеката, по която бе поела и Тия. Тя водеше право към гората. Щом навлезе сред дърветата, можеше лесно да следва дирите й. Местността бе необикновено красива — земята бе покрита с килим от борови игли, а дърветата оформяха над главата балдахин от зелено кадифе. Отначало той се движеше в лек галоп, но после забави ход, тъй като бе сигурен, че тя е спряла някъде наблизо. Слезе от коня и тръгна по пътеката. Скоро стигна до един шубрак, който заобикаляше малко горско поточе. Тя седеше върху един дънер, загледана във водата.