— Пилето ще бъде най-вкусното ястие, което някога съм опитвал, макар че трябва да призная, че гладът, който ме мъчи, е от съвсем друго естество.
Тя се изчерви.
— Ще изгори…
— Тогава спасявай пилето.
Освен пилето бе приготвила сладки картофи, ряпа и домати от консерва. Компотът от праскови завършваше тяхното празнично меню. Разговорът бе учтив; тя го попита за пациентите му и той й разказа. Не говориха за войната, нито за опустошения Юг. Не споменаха, че може би ще загубят войната или че този път Лий ще бъде победен и Грант ще превземе Ричмънд.
Когато приключиха с вечерята, той й помогна да раздигнат чиниите, но когато се озоваха в кухнята, не издържа. Притегли я в обятията си и я целуна. Тя започна несръчно да разкопчава копчетата на сакото му, а по едно време Брент едва не я овърза в престилката й. Задъхани и смеещи си, двамата захвърляха дрехите си по пътя към спалнята. Любиха се отново и отново. Когато заситиха страстта си, Брент разпали огъня, а тя стана от леглото. Той я зави в едно одеяло, седна в креслото до камината и я взе в скута си. Двамата се загледаха в буйните пламъци.
— Мери… защо всъщност дойде тук?
— Казах ти… защото исках да бъда с теб.
— Но аз мислех, че искаш да бъдеш сама.
— Имах нужда известно време да остана сама. Заради баща си. Но пък исках и да бъда с теб. Защото не можех просто да бъда някъде и да се преструвам, че войната не съществува, не можех просто да бъда някъде… и да забравя, че ти съществуваш.
— Сигурна ли си?
— Разбира се, че съм сигурна.
— Трябва да се омъжиш за мен — сериозно каза той.
Тя докосна лицето му.
— Не, Брент. Не е нужно да се жениш за мен, защото съм дошла тук. Дойдох, защото исках да бъда с теб. Много добре знаех какво правя. Не ми дължиш нищо. Боя се, че понеже си възпитан като джентълмен, ще смяташ, че си длъжен да ми предложиш брак, защото си отнел девствеността ми. Но ти няма да се ожениш за мен поради тази причина!
Той се усмихна.
— А какво ще кажеш за една друга причина — защото просто искам да бъда с теб?
— Брент, война е, а ти си бил самотен…
— Бил съм самотен през целия си живот, преди да те срещна.
— Това беше много мило.
— И е истина. Омъжи се мен… защото те обичам — твърдо каза той.
— О, Брент…
— Е?
— Ами…
— Кажи го!
Тя се усмихна.
— Да, обичам те!
— Освен това никак не е благоприлично един уважаван хирург да живее в грях! — заяви той.
— Разбира се, че не е!
— А и аз просто няма да ти позволя да ме съблазниш отново, ако не възнамеряваш да постъпиш както е редно! — подразни я той.
Тя се взря за миг в него, сетне избухна в смях.
После Мери го целуна, двамата отново се любиха и това бе най-прекрасната Коледа, която някога Брент си бе представял.
Глава 10
Тия се прибра, галопирайки през целия път на връщане. Щом видя Били, разбра, че наистина го е изплашила. Слезе от Блейз и сложи ръка на рамото на коняря.
— Съжалявам, наистина съжалявам, Били. Не исках да те разстроя.
Той кимна.
— Моля ви, госпожице Тия, внимавайте какво става около вас.
— Били, през по-голямата част от войната съм отсъствала от къщи.
— Но войната непрекъснато променя живота ни.
— Ще бъда внимателна. Били, обещавам.
— Баща ви идва тук, за да ви търси.
Благодаря ти, Били. Ще отида да го намеря.
— Казах му, че сте с полковник Дъглас.
Били изрече последното така, сякаш щом тя е с Тейлър, значи всичко е наред. Тия се опита да потисне надигналото се чувство на враждебност, но не можа. Споменът за онази сутрин край реката, когато реши да го съблазни, за да могат младежите от нейната група да го пленят, я изпълваше с горчивина. В гърдите й се надигна гняв към самата нея само като си помисли за всичко, което се бе случило помежду им — за начина, по който се чувстваше в негово присъствие, колко бързо се бе предала пред силата на неговото докосване, за това, което изпита, когато той я целуна, за допира на ръцете му…
А той беше женен.
Насили се да се усмихне на Били и забърза към къщата, като стискаше и разтваряше юмруци по пътя. Изтича по стъпалата на верандата и влетя в коридора.
Кабинетът на баща й беше вдясно от входа. Тия почука на вратата. Никой не отговори. Отвори и пристъпи вътре. Баща й го нямаше.
Младата жена въздъхна и отиде до голямото елегантно кожено кресло, което майка й му бе подарила за последния му рожден ден. Кожата бе мека, а креслото — дълбоко и удобно. Тя седна и се облегна — питаше се защо в душата й бе толкова объркано. Отвори очи. На малката масичка в другия край на стаята бе поставена кристална гарафа с шери. Тия скочи от креслото и си наля голяма чаша.